Изпита чувството, че губи разума си. Беше обзет от лудост, която сякаш присъстваше навсякъде във Вселената. Тялото му се разтърси от буйни тръпки, устата му се впи в нейната. Усети горещите, твърди като камък зърна на гърдите й, прилепнали в неговите. Неволно направи опит да се разтопи в нея, да се слее с тялото й, да изчезне.
И почти успя.
Дейвид Търнър имаше едно качество, което никой не би посмял да отрече — знаеше как да се отнася с дами. Често водеше Лилиан в Клуба на американските офицери, постоянен гост на който беше и полковник Силвърс. Може би малко злоупотребяваше с положението си на личен адютант и действията му едва ли биха получили одобрението на шефа, но той отдавна беше свикнал на подобни хватки. Особено когато бяха в името на общото благо.
Лилиан харесваше клуба. Беше разположен вътре в резиденцията на американския посланик — бяла каменна сграда, напълно ремонтирана и подновена отвътре. Макартър държеше мозъчният му тръст да разполага с всички удобства, по тази причина черната борса с месо, плодове, зеленчуци, вино и уиски процъфтяваше на територията на клуба. Но Лилиан най-много го харесваше заради царуващия тук американски дух. Може би поради това, а може би и заради досадата и скуката, заради острото чувство на носталгия тя се оживяваше и беше готова да разговаря на всякакви теми. Тук, сред тези стени, които й напомняха за дома, тя се чувстваше спокойна и уверена в себе си.
Хапнаха по една порция пържоли от Омаха, гарнирани с картофи от Айдахо и зеленчуци от Лонг Айлънд, видяха дъното на бутилка отлежало бордо и си поръчаха втора. Лилиан се почувства отпусната и весела, за пръв път откакто беше се заселила в тази страна. Част от това добро настроение вероятно се дължеше на обзелата я възбуда. Защото колкото повече стоеше в Япония, толкова по-силно я мразеше. Така и не успя да се нагоди към местните обичаи, към различните стилове на разговор — официален, полуофициален и интимен. Властващите тук религии — будизъм, шинтоизъм и дзенбудизъм, й се струваха непонятни, дори заплашителни. Японците не вярваха нито в рая, нито в ада. Молитвите им бяха свързани с прераждането — нещо свръхестествено и далечно за човек като Лилиан. За свой ужас тя твърде скоро откри, че свръхестественото властва навсякъде в тази страна. Голяма част от японците изповядваха анимизма, виждаха духове почти във всеки предмет, който ги заобикаляше.
Същевременно откри, че доброто й настроение е под заплахата на нещо, което се излъчваше от Дейвид Търнър. Той беше отличен слушател, съпричастието му беше естествено и сякаш вродено. С него тя не се бореше, не й беше необходимо да прави усилия, за да разбере душата му, както това ставаше при разговорите с Филип. Освен това беше страхотен учител. Лицето му беше красиво, но не това беше най-важното. Защото беше и чувствително. Това, което в очите на Филип беше аскетизъм, за Лилиан беше нещо съвсем друго — интелигентност. Беше дълбоко разтърсена от обхвата на познанията му, от лекотата, с която боравеше с различни философски теории и идеологии. И най-вече от простия език, с който успяваше да й предаде чувствата и мислите си.
Без да разбере как, тя самата откри, че му разказва неща, които не би посмяла да сподели с никой друг. Разказа му за най-добрата си приятелка в колежа, поразена от левкемия. Разказа му за ужаса, който беше изпитала от смъртоносната болест, за нежеланието си да отиде на посещение в болницата.
Най-накрая, обзета от срам и чувство за вина, тя беше потеглила към болницата. Помнеше добре мрачното утро, в което се качи в огромен асансьор, а зъбите й тракаха от страх и притеснение. Асансьорът спря на един от етажите и двама санитари вкараха вътре прикован на количка пациент. Лилиан беше сигурна, че всеки момент ще припадне, особено след като очите й се заковаха на шишенцето с бистра течност, окачено на специален статив над болния. От него се откъсваха едри капки, плъзгаха се по прозрачен маркуч и изчезваха под завивката. Ритмичността на този процес почти я подлуди.
Най-накрая се озова в коридор с ослепително бели стени, веднага й прилоша отново. Изпита онзи световъртеж, който я беше споходил като дете, когато я закараха в болницата за операция на сливиците. Беше й необходимо малко време. Успя да се съвземе с цената на огромни усилия и най-сетне откри стаята на своята приятелка.
Бутна вратата и влезе. Добре помнеше, че прозорецът беше широко отворен, пердетата потрепваха като птичи криле. Някъде отдолу долиташе обичайният шум на уличното движение.