— Не бих могъл да се изразя по-ясно — сви рамене той.
— Но аз продължавам да не разбирам абсолютно нищо по отношение на японците — изрази протеста си тя. — Те не мислят като мен, не действат като мен. Тръпки ме побиват от тях!
— Не мога да те науча на това, Лил — въздъхна той. — Никой не може да преподава разбирането…
„Това не е вярно, помисли си тя и отново стисна томчето в ръцете си. Дейвид ми преподава именно това — разбирането. Чувствам как с всеки изминат ден аз разбирам все повече от живота. И разцъфвам, като пролетно цвете…“
— Имам чувството, че ние с теб сме два кораба, които плуват в различни морета — прошепна тя. — Понякога ти си безкрайно далеч от мен, Фил…
— Тук съм — отвори очи той. Какво друго би могъл да каже? Как да обясни необяснимото? Как да обясни чувството, което сграбчи душата му там, край руините на храма Канон? Как да обясни силуета на Мичико, издигащ се сякаш направо от небитието? Това искаше от него Лилиан. За добро или лошо той беше безнадеждно влюбен в Япония. И вече не му беше безразлично какво ще стане с тази страна. Искаше му се тя не само да се възроди от руините, подобно на новия храм, издигнат върху пепелището на стария Канон, но и да се възроди в правилната посока. Което означаваше да се бори докрай с Козо Шина и неговия Джибан. При това на онова бойно поле, което противникът предпочита…
Тя направи опит да се усмихне, но не успя. Това, което възнамеряваше да каже, беше от огромно значение.
— Не мога да ти опиша колко ми липсват Щатите, Фил. Тук имам чувството, че съм мъртва. Или съм упоена и чакам животът да започне отново…
— Животът е навсякъде около теб, Лил — отвърна той. — Ти просто си прекалено уплашена от него.
„Ех, ако имаше време и търпение да ме научиш“, въздъхна в себе си тя.
— Ето, виждаш ли? — каза на глас Лилиан. — Наистина си променен. Вече си доволен от присъствието си в Япония.
„Може би е права, помисли си той. Защото Япония действително ме промени. Сега вече Лилиан спокойно може да ненавижда и моята ясна цел. Моята вяра в бъдещето на тази страна.“
Доста по-късно си даде сметка, че Япония няма нищо общо с отношенията между него и Лилиан. Жена му просто беше усетила присъствието на Мичико, ясно и недвусмислено, близко и вечно, като сянката на човека…
Телефонът иззвъня и Филип вдигна слушалката.
— Намирам се в къщата на Силвърс — уведоми го напрегнатият глас на Джонас. — Знаеш ли къде се намира?
— Да, разбира се — отвърна Филип и се преобърна по корем в леглото, озадачен от поведението на приятеля си. Няма „здрасти“, няма „как си“… — Какво се е случило?
— Ставай и тръгвай насам, момче — нареди му с пресипнал от вълнение глас Джонас. — Веднага!
В квартала на Силвърс не се забелязваше нищо особено, но пред къщата гъмжеше от униформи. Военната полиция беше поставила такава охрана, сякаш вътре заседаваше цялото американско правителство начело с президента.
Филип извади служебното си удостоверение, но едрият сержант с квадратна челюст все пак го опипа за скрито оръжие.
— Съжалявам, сър — промърмори той. — Заповед.
Филип изкачи стълбите към верандата и отвори вратата.
— Ти ли си, Фил? — обади се отнякъде Джонас.
— Библиотеката, първата врата вдясно…
Филип натисна бравата и се закова на прага.
— Господи Исусе!
— Така го намерихме, нищо не е пипано.
Цялото помещение беше в кръв, килимът беше оцветен от нея, червени вадички се проточваха по излъскания паркет. Една от тях водеше направо до извора.
Полковник Харолд Мортън Силвърс лежеше сгърчен на пода. Или по-скоро това, което беше останало от него. Тялото му беше буквално насечено на парчета.
— Кой го откри? — попита Филип.
— Аз — обади се някакъв глас.
Филип вдигна глава и спря поглед върху гладко избръснатото лице на генерал Хадли.
— В това положение? — попита той.
Тъстът му кимна с глава.
— Имах среща със Силвърс. Вратата беше затворена, но без да е заключена. Влязох и го повиках по име.
Въпреки стресовата ситуация, Филип все пак успя да се запита какво ли са възнамерявали да обсъждат Хадли и шефът му.
— Никой друг ли нямаше в къщата?
— Никой не ми отговори — сви рамене Хадли.
— Въпросът ми означаваше друго — тръсна глава Филип и пое разследването в свои ръце.
— Не знам — отвърна Хадли. — Намерих Силвърс точно така, както го виждаш. Не съм пипал нищо, веднага се свързах с щаба на ЦРГ.