Ерик Лустбадер
Документът Катей
Книга 2
Част трета
Ха Гакуре
Пролет, в наши дни
Токио, Мауи, Москва, Париж
— „Шинмоку“ — каза Козо Шина. — В архитектурата сянката и мълчанието означават едно и също, има пълна взаимозаменяемост. Виждаш ли това, Жожи?
— Да, Шина-сан — отвърна Жожи, доволен, че един от най-могъщите мъже на Япония разговаря с него като с равен.
Намираха се в будисткия храм Кан’ ей-жи в парка Усно, разположен в североизточната част на Токио. Този храм играеше изключително важна роля в живота на японците. Изграден според изискванията на древните ясновидци, създали преди хилядолетия в Китай изкуството на петте основни елемента, върху които се крепи светът (земя, въздух, огън, вода и желязо), този парк беше обект на чести посещения както от представители на деловите среди, така и на духовенството.
— Извън тази ограда препускат ордите на нисшите духом, заети с нисшите си дела — каза Шина. — Но зад стените на Кан’ ей-жи се извисява духът на Япония, печен и непоклатим. Вековната тишина успява да запази своето величие в центъра на една метрополия, обзета от хаоса…
Някога, при строителството на този храм, бил издигнат солиден „кимон“ — портал, охраняван от демони, който имал предназначението да защитава града. Постепенно били строени и други „кимони“ не само в този район, но и навсякъде из Токио. Най-накрая целият град бил опасан от драконови порти. Тяхната сенчеста тишина не само държала злите духове на почетно разстояние, но и предлагала на градските жители онзи духовен подслон, в който петте базисни елемента на света от миналото били непристъпна стена срещу модернизацията, заплашваща да изтръгне сърцето на Япония от нейното уникално минало.
— Сенчестата тишина е онова състояние на духа, което се постига сред непристъпни скали, гъсти гори и пясъчни градинки — добави Козо Шина. Погледът му се рееше някъде надалеч, сякаш обхващаше всичко, дори прашинките, които танцуваха под ярките лъчи на слънцето. Жожи имаше чувството, че Шина вижда дълбоката същност на това свято място. — „Яма но ото“. Тук, сред вековната тишина, аз съм в състояние да чуя гласа на могъщата планина…
— Дано мъдрите й слова достигнат и до мен — прошепна Жожи.
— Успокой се, приятелю. Седни тук, до мен, престани с тази нервна разходка. Чуй как сенките пълзят по стените, поглъщат камъка, плъзгат се по гладкия пясък… Позволи на тишината да проникне дълбоко в твоето нетърпение, да премахне твоето безпокойство…
— Шина-сан — промълви Жожи. — Обръщам се към теб, защото се нуждая от помощ. Брат ми Масаши узурпира властта в клана Таки, която след смъртта на най-големия ни брат Хироши по право се падаше на мен.
Шина го изчака да седне до него и попита:
— Знаеш ли истинската дефиниция на думата война? Според мен не я знаеш… Тя не е създадена нито от самурай, нито от някой велик пълководец. Дело е на един скулптор и поет, който се казвал Котаро Такамура. Ето я: Войната означава да нападнеш дълбоката тишина.
— Не зная какво означава това.
— Именно затова предпочетох да те доведа тук, вместо да отидем в чайната.
— Искам да разбера, Шина-сан.
— Не само архитектурата е в състояние да създава тишина. Това може да стори и човешката психика, човешката мисъл. Без мълчание мисълта е непостижима. А без мисъл няма стратегия. Твърде често войната и стратегията са несъвместими, Жожи. Генералите, които се поздравяват за своята печеливша стратегия, най-често се самозаблуждават. Докато човек не потърси с цялата си душа тишината сред грохота на войната (така, както аз я търся на това свято място сред кипежа на шумната и модерна метрополия), той не е спечелил тази война. Той просто е успял да оцелее.
Жожи се напрягаше да го разбере.
— Ти се намираш сред грохота на войната, Жожи. Пред теб стоят две възможности — да спечелиш тази война, или просто да оцелееш. И трябва да направиш своя избор…
— Мисля, че вече съм го направил — поклати глава Жожи. — Затова се обърнах към теб.
— Искам да си изясним един въпрос. Аз бях заклет враг на баща ти. Защо мислиш, че ще ти помогна?
— Ако ме подкрепиш и ми помогнеш в изготвянето на печеливша стратегия, ще получиш половината от клана Таки в момента, в който бъда обявен за оябун — отвърна Жожи с разтуптяно сърце.
— Половината значи… — проточи замислено Шина.
Жожи се притесни, не знаеше дали офертата му е била достатъчно щедра. Вдигна глава и забързано допълни: