Отвъд прозорчето Токио блестеше с цялото великолепие на нощния си живот. Огромни неонови реклами и ярко осветени плакати покриваха всеки сантиметър от стените и прозорците на сградите. Тук тъмнината беше прогонена завинаги, дори и от най-незабележимите извивки и вдлъбнатини. Сякаш звездите бяха напуснали небосвода, за да намерят приют в този град — символ на дълбоките противоречия на Япония. Сякаш за да потвърдят уникалната способност на японската култура да придава невероятен блясък и красота на всичко, до което се докосва.
— Той е тук, сър — почтително се обади шофьорът.
Както винаги закъснява, каза си Нобуо. Брутален намек за положението на всеки от нас.
Масаши слезе от лимузината и изчезна във входа на театъра. Време е, каза си Нобуо. Избърса за последен път дланите си и прибра кърпичката.
Вътрешността на сградата беше преднамерено гола, нямаше абсолютно нищо излишно. Място за публиката и сцена. Толкоз. С изключение на мониторите разбира се. По стените бяха окачени дълги редици телевизионни монитори, в момента изключени. Общият им брой вероятно надхвърляше сто и петдесет — тъмни прозорци, които не гледаха наникъде. Тяхното присъствие подчертаваше още повече мрачната празнота на залата. Човек оставаше с чувството, че влиза в един тъмен космос, лишен дори от мъждукането на звездите. Сенките и отраженията в равнодушно проблясващите екрани принадлежаха единствено на хората, които запълваха залата.
Масаши по стар навик изчака край вратата до самото начало на представлението. Залата бавно се изпълваше, накрая в нея остана едно-единствено свободно място. Масаши получи възможност внимателно да огледа всеки един от присъстващите.
Най-накрая седна на мястото си. Вляво от него се беше настанила млада японка с прекалено широки дрехи във всички оттенъци на сивото. По страните й имаше руж, умело примесен със синкав грим, червилото й блестеше. Късо подстриганата й коса със странно стърчащ отпред бретон изглеждаше така, сякаш я беше намазала с лепило. Вдясно от него седеше Нобуо.
Представлението започна внезапно, без никакви увертюри. Всичките сто и петдесет монитора изведнъж оживяха, върху зрителите се изсипа лавина от фосфоресциращи електронни импулси.
В същия момент на сцената се появиха танцьорките. Бяха голи и полуголи, много от тях с боядисани в бяло тела. Танцът се казваше „буто“ странна смесица от древни ритуали и модерен балет, от следвоенната японска култура, силно повлияна от европейските и американските тенденции през петдесетте години на века. В него имаше нещо силно провокиращо в политическо отношение, едновременно с това продължаваше да се усеща и онзи културен консерватизъм, които беше характерен за митологическите първообрази на японския балет. „Буто“ беше танц на скованите и същевременно безкрайно пластични фигури, разкриващи по уникален начин физическото и душевното състояние на човека.
В средата на сцената се изправи величествената фигура на Богинята на слънцето — тази, от която произхождаше императорският род. Разгневена от това, което вижда около себе си, тя се оттегли в самотна пещера и светът потъна в мрак.
Залата се изпълни от звуците на разюздано пиршество, ритуалните танци се развихриха с нарастващо темпо — диви, примитивни, еротични. Това беше единственият начин да се уталожи гневът на богинята, само по този начин тя можеше да бъда убедена отново да се появи, а заедно с нея и топлата, слънчева пролет…
Танцьорките извиваха тела, пресъздавайки древния мит, едновременно с това видеомониторите излъчваха нещо, което можеше да се окачестви единствено като генерална репетиция на същия танц. Ефектът беше опустошителен, приличаше на странно визуално ехо.
В антракта Масаши стана и излезе във фоайето, без да каже нито дума на когото и да било. След миг Нобуо се присъедини към него.
— Разбра ли нещо от тази бъркотия? — попита Масаши.
— Изобщо не я гледах — призна Нобуо. — Добри ли бяха танцьорките?
— Онези парцалени кукли? — презрително сви устни Масаши. — Бива ги единствено за цирка! Ако това се нарича изкуство, значи творческият дух на този народ отдавна е мъртъв! В него няма грациозност, няма тишина, няма „юген“! — последният термин беше свързан с една родена в началото на XVIII век концепция, по време на управлението на шогуна Токугава. Тя означаваше присъствието на особена, изключително деликатна вътрешна красота, която се проявява по начин, които подчертава физическото съвършенство на твореца.