Прегърнала слабичките раменца на Тори, Одри също мислеше над думите на Мичико. Май всички все още се учим… Тръсна глава и се обърна към Филип:
— Татко, сигурен ли си, че всичко, което ни разказа за мама, е вярно?
— За съжаление да…
— И тя е във Франция, така ли?
— Никой не може да бъде сигурен в това — поклати глава Филип. — Отлетяла е за Париж, отседнала е и хотел „Плаца Атене“… Вчера е платила сметката си, едновременно с това е изчезнал и Карск… Никой не знае къде са заминали…
Сърцето на Одри лудо блъскаше, ръцете й несъзнателно притискаха Тори.
— Аз знам… — прошепна едва чуто тя.
Настъпи напрегнато мълчание. Филип бавно вдигна глава и впи поглед в бледото лице на дъщеря си.
— Наистина ли? — промълви едва чуто той. — Как е възможно това, Оди?
— Преди да ти отговоря, искам да ми обещаеш нещо — тръсна глава Одри. — Искам да бъда сигурна, че когато я откриеш, дори косъм няма да падне от главата й! — очите й пламтяха, забили се в лицето на Филип. — Не ме интересува какво е направила, не ме интересува какво мислят другите за нея! Искам да бъде жива и здрава, толкоз!
Филип се замисли за миг, после бавно кимна с глава:
— Добре. Имаш думата ми.
Одри усещаше топлината на детското телце, това й даваше спокойствие и увереност. Чувството, че постъпва правилно, измести съмненията.
— Мама често ми разказваше за едно място, което много обича — започна тя. — Това беше тайната ни… Малък хотел, високо в планините на Южна Франция, близо до Ница…
— Помниш ли името му?
Одри с мъка преглътна сълзите си, момиченцето в прегръдката й усети, че нещо не е наред, обърна се и я погали по бузата.
— Защо тя плаче, мамо? — екна звънливото гласче. — Аз също ли трябва да съм тъжна?
— Според мен просто трябва да целунеш леля Одри — меко отвърна Илайн. — Това ще я накара да се почувства далеч по-добре…
Тори уви ръчички около шията на Одри, целувката й беше онази неповторима смесица от искреност и чувство за притежание, която само децата могат да изразят.
Одри вече не криеше риданията си, ръцете й здраво притиснаха топлото телце на Тори.
— Казва се „Манастирът“ — прошепна тя.
Въздухът натежа от чувство за необратимост, пред очите на Одри изплува целият й досегашен живот. Смътна, но едновременно с това ярка картина, създадена сякаш от четката на велик художник. Ярка като кимоната на притихналите около масата японки.
Зад прозореца се поклащаха клоните на стара круша, стволът й беше напукан, откровено грозен. Но Лилиан ясно усещаше величието на вековното дърво. Пролетта скриваше грозотата му, нежните цветчета проблясваха сред листата като звезди в безоблачна нощ. И го превръщаха в младо и сякаш вечно красиво творение на природата. Макар и за кратко, само веднъж в годината…
Двамата с Карск пристигнаха тук, в манастира Бон Кьор на Сен Пол дьо Ванс, късно през нощта, след десет часа непрекъснато шофиране. Лилиан не беше помещавала долината на Рона, където отседнаха предишната нощ, мястото й се стори мрачно и потискащо. Въздухът беше напоен с тежък смог, високите конуси на ядрените електроцентрали сякаш заплашително се издигаха към сивото небе.
Манастирът се намираше на върха на горист хълм в околностите на Сен Пол дьо Ванс — малко селце в подножието на Френските Алпи, разположено сред красива долина, известна с името Вълчата яма. Беше само ма един час път от Ница, именно това позволи на Лилиан да го открие при едно от предишните си посещения. Построен през XV век, манастирът почти никога не е бил използван по предназначението си. Преди тридесет години тук се заселил един известен с кулинарните си умения специалист, изпитал смъртна умора от туристическата суматоха на Ница и околните курорти. Първоначално отворил малка семейна кръчма, но успехът й бил огромен и само след две години целият манастир бил превърнат в хотел.
В средата на святата обител все още се издигаше недокоснатият от годините храм. Над входа висеше огромен кръст от бял мрамор, от двете му страни все още личаха стенописи върху дърво. Единият възхваляваше живота и дейността на Йоан Баптист, а другият — на апостол Йоан. Явен намек за Стария и Новия Завет…
Зад високите, на места вече порутени, крепостни стени, имаше фантастични овощни градини и зеленчукови лехи, създадени още по времето на първите монаси. Отвъд тях се простираше поляна с теменужки и стари маслинови дървета. Толкова стари, че никой не помнеше кога са били засадени.