Лилиан веднага се влюби в това място. Беше толкова древно и недокоснато от времето, че душата й с лекота се освобождаваше от ръждата на цивилизацията. Тук нямаше радио, нямаше телевизия. Единственият телефон се намираше в просторната канцелария на собственика.
Но това съвсем не означаваше, че манастирът Бон Кьор е откъснат от света, стар и запуснат. Собственикът беше амбициозен човек, всичко тук беше на висота, луксозно и скъпо. Обзавеждането беше изцяло по специална поръчка, а славата на кухнята се носеше из цяла Южна Франция. Стаите бяха светли и просторни, гледката към подножието на Алпите — наистина фантастична. Мебелите бяха антични, далеч от евтините имитации, картините по стените — без изключение оригинали. Обслужването беше изключително.
Тази сутрин, втората след пристигането им, Лилиан се събуди от помръдването на Карск в леглото до нея.
— Къде отиваш? — надигна се от възглавницата тя.
— Наближава девет — отвърна той и погледна към масичката, върху която лежеше все още неотвореният пакет със секретните сведения от БЕМТ. — Искам да започна дешифровката.
До слуха на Лилиан долетя веселото чуруликане на птиците зад прозореца, в ноздрите я удари ароматът на хубаво кафе.
— Рано е — прошепна тя и го придърпа обратно в леглото. — Има време…
— Работата трябва да бъде свършена — промърмори Карск, но се остави на опитните й ръце. Удоволствието беше огромно, а тук действително бяха далеч от напрежението и страха, далеч в планината, забравени от всички… Един час повече или по-малко нямаше никакво значение. Карск гореше от нетърпение да се запознае с важната информация, донесена от Лилиан, но едновременно с това си даваше сметка, че по-важна е победата. Искаше да й се наслаждава, да я гали и целува като любимо дете. Освен това дешифровката на купищата секретни материали беше тежък труд, който изискваше много време и търпение, а той не беше от хората, които обичат черната работа. Предстоеше му много писане, грамадата от имена, цифри и данни не можеше да бъде ни то запомнена от едно прочитане, нито съхранена по някакъв друг начин.
Удоволствието ставаше все по-пълно, Карск затвори очи. В съзнанието му се появи образът на жена му — умна, чувствителна и стабилна, истински другар в живота. Това, което й липсваше, беше излъчването. Сравнена с Лилиан Дос, тя губеше по всички показатели. Животът с Лилиан, приела фамилията Карск, положително предлагаше повече емоции… После тялото му се разтърси от горещите вълни на насладата, умът му се изключи…
По-късно вероятно задряма. Единственото, което помнеше, беше лекият ветрец, долитащ през отворения прозорец, звучната песен на птиците. Беше тихо и спокойно, морното тяло на Лилиан се притискаше в неговото…
Положително беше задрямал. Иначе щеше да усети отварянето на вратата. Събуди го острото чувство за опасност. Същото, което го беше спасявало от неприятности години наред.
Лилиан се надигна в леглото и смаяно промърмори:
— Пресвети Боже!
— Здравей, Лилиан — рече Филип Дос, стиснал в ръка тежкия магнум — 357, с който беше стрелял по Козо Шина на другия край на света. Лицето му беше мрачно, фактът, че за този миг беше чакал цели четиридесет години, изведнъж изгуби своето значение. Беше си го представял по различен начин и в различни варианти, беше го проигравал безброй пъти в мислите си. Но сега изведнъж пожела да не е тук, някой друг да сложи чертата под продължителната и трудна игра. — Как се чувстваш? Приятно ли беше да живееш с мисълта, че си надхитрила всички? Мен, баща си, Джонас… Всички мъже. Вероятно и Карск, тъй като добре познавам мисловните процеси, които протичат в главата ти… Но ти изгуби Лилиан, изгуби всичко!
Лилиан събра на топка цялата си смелост и самообладание.
— Как успя да ни откриеш? — промърмори почти безразлично тя.
— Одри си спомни за това място — усмихна се Филип. — Разбрах, че си тук, когато каза, че това е вашата малка тайна…
Карск така и не отвори очите си докрай. Смаян от неканения гост далеч повече от Лилиан, той успя да запази самообладание. Дясната му ръка, отметната нагоре в съня, беше почти скрита под възглавницата. Пръстите му бавно се увиха около ръкохватката на револвера под нея, който винаги беше там, верен и надежден помощник…
— Горкият Масаши Таки беше много объркан от моята „смърт“ — продължи Филип. — Така и трябваше да бъде, играта беше сложна и опасна… Но по онова време друг избор ние нямахме…