Отдръпна се от любовното гнездо, взе в ръце откраднатата информация и предварителните записки на Карск.
— Сбогом, Лилиан — въздъхна той. — Обръщайки поглед назад, трябва да призная, че не бях кой знае какъв съпруг… Но и ти не беше кой знае каква съпруга, нали? — очите му станаха тъжни, отбелязали механично гневната руменина, която започна да залива страните й. Ох, колко добре я познаваше! — Непрекъснато се предавахме един друг, предполагам, че всеки от нас си получи заслуженото…
Вече беше на крачка от открехнатата врата, но дулото на магнума продължаваше да бъде насочено в гърдите й.
— Единствената разлика е, че аз избрах правилната страна, а ти сбърка… — тихо добави той.
— Може би — промърмори тя. — Поне засега.
Филип се усмихна, дулото на револвера описа кръст във въздуха:
— Някога тук са благославяли грешниците и са опрощавали греховете им. Дано Господ прости и на теб…
Пролет, в наши дни
Килингтън, щата Върмонт
„Кажи на Майкъл да си спомни за мен, когато пие зелен чай. Нека използва моята порцеланова чаша. Той винаги е обичал да пие в нея. Мисля за мястото, където вие двамата за малко не загинахте. Но уви, дори през пролетта там няма нито една чапла…“
Майкъл и Илайн влязоха в старата хижа, изградена изцяло от дърво и дялани камъни. Беше пролет, но споменът за онази снежна виелица от детството продължаваше да дълбае като гвоздей съзнанието му.
Мястото беше останало същото, напълно недокоснато от времето. Но Майкъл беше обзет от чувството, че всичко е някак смалено, някак лишено от някогашното величие. Вдигна поглед към стената над рецепцията. Да, дори еленовата глава, закована там, изглеждаше далеч по-незначителна от годините на детството. Беше доста проскубана, покрита с прах…
— Всичко ли е такова, каквото го помниш? — попита Илайн.
— И да, и не — отвърна той. — Прилича ми на филм, който много съм обичал като дете… Разбира се, филмът си е същият, но като го гледам сега, вече възрастен човек, виждам огромната разлика… Защото аз съм вече друг…
— Илайн — прошепна той, ръката му се уви около кръста й: — Просто не мога да си представя как си издържала на всичко това, на огромното напрежение…
— Вероятно нямаше да издържа, ако не беше Одри — тихо отвърна тя. — Цял живот съм била в обкръжението на мъже. С изключение на мама, която обаче в много отношения беше по-силна и от мъжете… Учеха ме да оцелявам и да побеждавам в света на мъжете. Но през цялото това време, без дори да го съзнавам, аз съм мечтала за приятелка, за близка душа… С която да мога да споделям съмненията си, която да ме разбира, която да не ме осъжда за проявата на слабост… В мъжкия свят не ми беше позволено да проявявам слабост. Дядо ми, баща ми, дори мъжът ми, преди да умре — всички очакваха от мен точно определено поведение…
Главата й се отпусна на рамото му:
— Когато бях на прага на самоубийството, три четвърти от мен вече бяха преминали в отвъдното… Дори и Жожи не познах… После дойде Одри и се отпусна до мен… Усетих нейната женственост… И нейното състрадание. Това именно ме върна към живота… Бавно и мъчително, но все пак ме върна…
— Да благодарим на Бога, че се е оказала там — развълнувано прошепна той. — Знаеш ли, вие двете в много отношения си приличате… Сродни души, това сте вие… Нямаше как да не бъдете привлечени една от друга…
— Майкъл — притисна се в него тя. — Дължа ти извинение за всичко, което ти причиних… За лъжите, които непрекъснато ти повтарях…
— Това вече е минало — погали бузата й той.
— Зная, но не мога да го забравя.
— Не се опитвай — отвърна той. — По-скоро трябва да го осъзнаеш…
Тя вдигна глава и се усмихна.
Той се наведе и впи устни в нейните.
На рецепцията седеше слабичко момиче, заето със сортирането на пощата. Вдигна глава към двамата, на лицето й се появи усмивка, ръката й с ярка рекламна брошура се протегна към Майкъл:
— През лятото затваряме за ремонт — обяви момичето. — Ако догодина отново дойдете тук, всичко ще бъде съвсем различно. Ще разполагаме с покрит плувен басейн и сауна, зала за конференции и изискан ресторант. Дори моден бутик. Не е ли страхотно?
Според Майкъл никак не беше страхотно, но той не каза нищо, просто от любезност. Искаше му се това място никога да не се променя — да бъде все така малко, влажно и леко занемарено. Такова, каквото го помнеше от детството си. Мисълта, че догодина от него ще остане само спомен, прониза като свредел умореното му съзнание.