— Къде щеше да е Майкъл Корлеоне, ако духът на баща му не бдеше над него? — промърмори Шозо.
Дон Корлеоне и внучето му бяха в градината, обляна от щедрите лъчи на слънцето. Старецът пъхна в уста резенче портокал и тромаво се затича след детето, което пищеше от престорен ужас.
— Ей сега ще стане, оябун — промърмори Шозо.
— Гледай, гледай!
Престореното ръмжене на Дон Корлеоне промени своя тон, тялото му политна напред и се стовари на тревата. Детето продължаваше подетата от дядото игра, без да си дава сметка какво е станало.
— Бедничкото! — промълви с насълзени очи Шозо. — Откъде може да знае, че дядо му вече е мъртъв?
— Шозо!
Шозо натисна един бутон на дистанционното управление и вдигна глава. Видял изражението върху лицето на Жожи, той се изправи:
— Отивам да си взема катаната.
— Няма да е достатъчно — поклати глава Жожи.
Шозо кимна и пристъпи към вратата на гардероба. Облече си черна, дълга до земята найлонова пелерина и се извърна:
— Така добре ли е? — от процепа на ръкава надникна дулото на пушка, майсторски прикрепена към подплатата.
— Добре е — кимна Жожи.
Както обикновено уличното движение беше много оживено. Сякаш градът не можеше да съществува без умопобъркващата автомобилна гмеж. Температурата на асфалта беше близо до точката на кипенето.
— Къде отиваме? — попита Шозо.
— На кея Такашиба.
След две пресечки, преминати влудяващо бавно, с непрекъснати потеглялия и спирания, Шозо свърна в една странична уличка и най-накрая увеличи скоростта.
— Какво ще правим на кея Такашиба? — извърна глава той.
— Нещо по-важно от Дон Корлеоне — отвърна Жожи.
Навлязоха в центъра на града. Слънчевите лъчи се отразяваха в хилядите бавно пълзящи коли и хвърляха странни отблясъци по стените на сградите. Пътуваха в северна посока, към Чийода-ку и Императорския дворец. На Шинбаши Шозо сви на юг и подкара успоредно на пристанището. Край тях се простираше огромната площ на терминала Шодоме, носовите сирени на стотиците товарни съдове във водата вземаха връх над грохота на уличното движение.
— Брат ти Масаши има бизнес на Такашиба, нали? — попита Шозо.
— Точно така — отвърна Жожи. Гледаше право напред, към ослепителното слънчево зайче, което играеше над радиатора на колата.
— Оябун на клана Таки трябваше да си ти — каза Шозо. — Това е твое право.
Жожи не отвърна нищо.
— Може би ще бъдеш от утре… — добави Шозо.
Вече навлизаха в Хаматцушо, Шозо майсторски сви наляво в една тясна странична уличка. От двете и страни се издигаха складове, противоположните им страни гледаха към пристанището.
Жожи извади пистолета си и бавно завинти заглушител на дулото му. Слязоха от колата, заключиха я и тръгнаха по хлъзгавия тротоар. Шозо държеше ръце в джобовете на дългата си пелерина. Пресякоха улицата и хлътнаха във вратата на един от складовете. Над нея нямаше указателна табела.
Спряха в полумрака. Преддверие липсваше, от вратата направо към огромната складова площ се спускаше стръмна дървена стълба, няколко стъпала водеха в обратна посока — нагоре. Въздухът вонеше на рибено масло и нафта. Жожи стисна пистолета и започна да се изкачва. Шозо безшумно го последва. Стъпваха на пръсти, прогнилите дъски под краката им не издаваха никакъв звук.
Горе, в края на стълбата, ги посрещна гола стена. Вдясно се виждаше тясно коридорче. Те предпазливо тръгнаха по него. Пред себе си виждаха огромното, слабо осветено пространство на складовите площи.
Изведнъж в това пространство помръдна сянка. Жожи замръзна на място, Шозо отскочи до стената.
Дайзо се закова. Широките му рамене несъмнено биха се чувствали по-добре в традиционния екип на борците „сумо“, вместо в модерното сако на тесни ивици.
— Какво правите тук? — заплашително изръмжа той. — Вие вече не принадлежите на клана Таки и нямате място тук!
— Имам среща с брат си — излъга Жожи и видя как Дайзо бавно откопчава сакото, а дясната му ръка замръзва на нивото на колана. — Не мисля, че постъпката ти ще бъде разумна — добави той и помръдна пистолета така, че светлината да проблесне по дългата цев.
— Каква е тази воня? — попита Дайзо, без да адресира въпроса си към някой от двамата.