Жожи не отвърна, умът му трескаво работеше. Трябва да е моята, помисли си той.
Дайзо започна да души въздуха като ловджийско куче:
Май познавам тази миризма…
— Дръпни се да мина!
Очите на Дайзо се заковаха в неговите:
— Това е вонята на смъртта!
Атаката му започна светкавично, едновременно с последната дума. Раменете му се приведоха напред късите здрави крака го изстреляха като снаряд към корема на Жожи.
Шозо измъкна карабината с отрязана цев изпод пелерината и я насочи към бореца, Жожи присви клелата и натисна спусъка. Но онзи вече беше успял да го докопа за гърлото.
Стовари се на дъските, тилът му глухо издрънча. Усети как един лакът се забива в слънчевия му сплит майсторска хватка обездвижи дясната му ръка от рамото надолу.
Закашля се, устата му зина за глътка въздух Дайзо видя изпуснатия пистолет и посегна към него. Като на забавен филм Жожи видя как мускулестата ръка се обвива около ръкохватката, а пръстът бавно обира луфта на спусъка. После оръжието блесна във въздуха и започна да се насочва към челото му.
Жожи се концентрира до крайност, нанесе рязък удар с ръба на дланта си върху шията на Дайзо, едновременно с това светкавично се претърколи встрани. Ръцете му се вкопчиха в китката на Дайзо и рязко я извъртяха. Онзи простена едновременно с отчетливото пропукване на костта. Дебелият пръст трябваше да направи огромно усилие, за да се мушне между предпазителя и спусъка. Краката на Дайзо извършиха рязко ритащо движение, тялото му започна да се отдалечава. Жожи го блокира доколкото успя, но в същия миг Дайзо бръкна под сакото си и измъкна дълъг нож „танто“. Стисна го в здравата си ръка, другата, все още стиснала пистолета, безпомощно висеше надолу.
Шозо усети помръдването на някаква сянка зад вкопчените на пода фигури, повдигна дулото на пушката си и натисна спусъка. Двама бойци — якудза отлетяха обратно към вратата, от която току-що бяха изскочили. Шозо залепи гръб за стената и се промъкна покрай биещите се. На сантиметър от главата му се заби куршум, той приклекна и отново натисна спусъка. После зареди двойната цев, отпусна се на лакти и колене и запълзя напред.
Дайзо вече беше успял да се съвземе и започваше атаката си. Дългото острие беше вдигнато високо над тавата му. Жожи скочи напред и протегна левия си крак. В същия миг десният му юмрук улучи брадичката на Дайзо, главата на бореца отскочи назад. Лявата ръка на Жожи се вкопчи в китката с ножа, сега вече беше достатъчно само да използва набраната инерция. Всичко изглеждаше наред.
Но токът на обувката му се закачи в някакъв ръждив пирон, коленете му се подгънаха и той се стовари по очи. Дайзо моментално се възползва от шанса и скочи отгоре му. Острието на ножа се насочи към гърлото на Жожи. Силата на удара беше такава, че щеше да свърши работа, дори и частично блокирана.
Жожи отчаяно се вкопчи в китката му.
В този момент се разнесе приглушен трясък, очите на Дайзо широко се разтвориха. Жожи беше стиснал счупения му пръст върху спусъка и жестоко го изви. Това предизвика изстрел, куршумът потъна в гърдите на противника му.
Шурна кръв, Жожи сподавено извика.
— Какво стана? — надвеси се над него задъханият Шозо.
— Почти ми видя сметката! — изръмжа раздразнено Жожи. — Това стана!
— Мъртъв ли е? — угрижено попита Шозо.
— Мъртъв е точно толкова, колкото последната змиорка, с която си вечерял — отвърна Жожи и внимателно вдигна глава. Някъде в дъното на коридора се чу приглушен звук. Една врата се отвори, иззад нея предпазливо надникна главата на въоръжен мъж.
— Какво става? — разнесе се приглушен глас от вътрешността на помещението.
— Не знам — отвърна боецът. — Стори ми се, че чувам изстрели. Долу е тъмно, нищо не мога да видя…
Но в стаята на бандитите горе не беше тъмно. Очите на Жожи широко се разтвориха. Всемогъщи Буда! Добре помнеше лицата на непознатите мъже, които не се отделяха дори на крачка от Мичико, не беше забравил и напрегнатото и поведение в тяхната компания. Едва сега всичко дойде на мястото си. Защото зърна личицето на Тори, внучката на Мичико, скрита в тази стая без прозорци, осветена от бледа и гола крушка. Един от бандитите нервно притискаше револвер в слепоочието на детето. Изглеждаше уплашен, Жожи побърза да скрие главата си зад дебелата дървена греда.
„Можеш да забравиш за брат си Масаши, беше му казала Мичико, когато Жожи я помоли за помощ. Не мога да се намеся, не мога да направя каквото и да било.“ А той, прекалено зает със собствените си грижи, беше пропуснал да забележи отчаянието в гласа на сестра си.