Много му се прииска да се втурне в стаята, по-точно в мизерната килия, да сграбчи Тори и да я притисне до гърдите си. Но онзи нервен бандит продължаваше да притиска дулото в главата на детето. Жожи си даде сметка, че няма да спаси Тори, единственото му оръжие в света на Масаши можеше да бъде изненадата.
— Бързо! — прошепна по посока на Шозо той. — Остави пушката тук, но преди това я избърши! — стори това със собствения си пистолет и го положи върху дъските. И двете оръжия бяха без серийни номера и никой не можеше да ги проследи.
Излязоха на улицата и бавно се насочиха към колата си.
— Хайде, потегляй! — дрезгаво нареди Жожи.
Шозо мълчаливо се подчини.
Служител на хотел „Плаца Атене“ почтително чакаше на летище Шарл де Гол в Париж.
— Bonjour, madame — поздрави той.
— Франсоа! — усмихна се приятно изненадана Лилиан Дос.
— Радвам се отново да ви видя, мадам — поклони се човекът и взе багажа й.
— Аз пък — че отново съм тук — отвърна тя на отличен френски.
Беше облечена в лятна рокля на лилави цветя, косата й беше сресана настрана и прикрепена с шноли, на шията й върху фина златна верижка се поклащаше самотна и изключително изящна сълзичка от изумруд.
Стоеше сред тълпата с лека усмивка на уста и търпеливо чакаше пристигането на куфарите си. Умът й се занимаваше с позната, винаги приятна игра — да разгадава националността на хората край себе си. Американец? Европеец? От коя европейска страна? Франция, Италия, Англия, Германия? Колко са източноевропейците наоколо? Може ли да направи разлика между поляк и югославянин, между румънец и руснак?
Последният въпрос беше сред най-трудните в тази игра. За отговора му се изискваше остро око и доста опит. Човек се научава да не обръща внимание на лицата, а да се концентрира върху облеклото. Лилиан насочи вниманието си към най-близкостоящите. Докато Франсоа събра всичките й куфари й сакове, тя беше разрешила загадката. Никой край нея не остана неидентифициран.
— Моля, мадам — галантно започна да я насочва хотелският служител. — За колата от тук…
Денят беше слънчев. В небето плуваха пухкави облачета, въздухът беше свеж и влажен, натежал от аромата на пролетни цветя. Лилиан знаеше, че през есента ще мирише на изгорели листа — една тежка и, специално за нея, доста тревожна миризма. Но независимо от сезона тук тя винаги имаше чувството, че вдишва аромата на тежко старо вино. Беше й приятно да усеща, че модерният живот все още не е успял да изтрие от лицето на Франция онази изтънчена помпозност, която винаги е била характерна за нейната култура.
Дефанс и Халите тя възприемаше не толкова като отстъпление пред изискванията на действителността, колкото като екзотична добавка към очарованието на Париж — все така жизнено и привлекателно, все така омайващо. Да дишаш въздуха на Париж означава да обезсмъртяваш душата си, мислеше Лилиан. Кой беше написал тези думи? Може би Виктор Юго?
Въртеше глава във всички посоки, не искаше да пропусне нищо. Когато се включиха в оживеното движение на Периферик, сърцето й се сви от нетърпеливо очакване. Сякаш едва сега си даде сметка, че наистина се намира във Франция. Наближиха отбивката за Порт Мело и Франсоа ловко напусна магистралата. Стори го с такава скорост, че главата на Лилиан леко се завъртя.
Настани се в хотела, изчака да й напълнят ваната и доволно се отпусна в нея. После подсуши косата си, облече меката хавлия и разтвори широките френски прозорци. Стаята й беше на шестия етаж, една от малкото, които имаха широка тераса. Кафето и кроасаните вече чакаха на масичката, управителят на хотела дискретно беше преценил, че за шампанско все още е рано и издължената бутилка чакаше върху бюфета в своята сребърна купичка с лед.
Лилиан се отпусна на терасата и отпи глътка от силното черно кафе. Наоколо цвъртяха врабчета, далеч долу в градината на ресторанта тихо потракваха прибори. Персоналът вече зареждаше масите за обяд. Изложила тялото си на топлите слънчеви лъчи, тя вдигна от масичката последния брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Очите й попаднаха на статия, написана от бившия канцлер на Федералната република Хелмут Шмидт. Привлече я заглавието — „ЯПОНИЯ НЯМА ИСТИНСКИ ПРИЯТЕЛИ В ТОЗИ СВЯТ“. Изчете я, после се прехвърли на другите материали. Един от тях, препечатан от Обединените синдикати на пресата, цитираше мнението на корейски интелектуалци и политически лидери, които единодушно твърдяха, че днешна Япония представлява сериозна заплаха за мира в Далечния изток и целия свят. В друг материал се споменаваше, че двигателят на „Хюндай“ — най-добрата корейска кола в момента, се произвежда в Япония.