„Всички искат парите на японците, заявяваше известен учен от Сингапур. С една-единствена мисъл — не дай боже утре да разчитаме на тяхната милост. Американците идват и си отиват, но когато японците се настанят някъде, те остават там завинаги.“
Лилиан отпи нова глътка кафе и продължи четенето. Още няколко известни политически фигури от района на Югоизточна Азия изразяваха опасенията си от бурното настъпление на японския технически гений. Всички бяха единодушни, че този гений рано или късно ще се насочи към военните технологии и светът скоро ще се сдобие с оръжието на XXI век.
Като пример се сочеше свръхмодерният изтребител ФАКС, дело на компанията „Ямамото“. Според единодушното мнение на специалистите този самолет е толкова далеч от всичко създадено досега, че има опасност големите американски производители „Боинг“ и „Макдонъл-Дъглас“ да се окажат изтласкани от пазара.
Лилиан прелисти и останалите страници, но не откри нищо интересно в тях. Цветята в големи пръстени вази, наредени покрай оградата на лятната градина, грееха в ярки цветове. Глъчката се усили и тя надникна над парапета. Край масите се настаняваха първите клиенти.
В главата й изплува далечен спомен. Джонас я беше взел със себе си на един от многобройните приеми, — посещението им беше част от неговата работа. Филип пак го нямаше, беше отлетял за Банкок, или може би Бангладеш… Един Господ знаеше точно къде. За пръв път в живота си Лилиан видя събрани на едно място толкова медали и почетни лентички и разни други ордени, окачени върху тъмните ревери на присъстващите мъже.
Хванала Джонас под ръка и залепила на лицето си изкуствената усмивка на опитна стюардеса, Лилиан обикаляше залата и бавно осъзнаваше, че е попаднала в капан. Невероятно красивите жени, край които се плъзгаше, приличаха на манекените от витрина на моден бутик. Недокоснати от превратностите на съдбата и хода на времето, те прекарваха дните си в истински разкош. Подреждането и оцветяването на косите им отнемаше часове — точно толкова, колкото пиленето, лакирането и оцветяването на ноктите. После идваше ред на лицето — парна баня, почистване, масаж. Телата също не познаваха пощада — кални бани, специални благородни масла и шампоани. В паузата между тези сложни дейности и ежедневните шопинг турове тези жени съумяваха да се срещнат с колежките си от организационния комитет на поредната и, разбира се, най-важна благотворителна проява. Това им даваше чувство за собствена значимост, осмисляше съществуванието им.
„Как можах да допусна, че ще мога да се включа в подобна компания, беше се запитала Лилиан. Приемайки поканата на Джонас, би трябвало да си запиша час при психиатър!“ Изпита дълбоко чувство на срам, имаше усещането, че играе в някаква пиеса на абсурда, уплаши се. „Всеки момент мадам Пиер Кроа дьо Гер-Сен Естоф, изправила се ей там, ще разбере, че моето място съвсем не е тук! А после, прибягвайки до идиоматичния си английски език, несъмнено овладян на Лазурния бряг, тя ще извика униформената охрана и ще нареди да ме изгонят. Открито, пред очите на всички.“
„Какво?! Тя няма благородническа титла?! Но от какво семейство произхожда? Дъщеря на действащ генерал? В армията? Пресвета Дево! Нима е възможно? Но как е успяла да се промъкне тук? Нима не разбира, че това място е неподходящо за нея?“
Лилиан неволно потръпна. Думите им — тоест тези, които тя им сложи в устата, — я накараха да усети ударите на сърцето си, шампанското изведнъж й загорча.
В един момент Джонас се обърна към посланика на Австралия до себе си — млад и амбициозен дипломат от кариерата, и шеговито го попита знае ли за какво мечтаят американците. Онзи вдигна глава, очите му светнаха в очакване.
— Американските мъже мечтаят за власт, а жените им за един втвърден пенис — две неща, които поразително си приличат.
Последвалият смях я накара да се почувства още по-неудобно. Просто защото анекдотът беше за сметка на нежния пол. А тя беше жена, беше и част от тяхната компания. Дори мъж с далеч по-малко мозък в главата би си дал сметка за некавалерското им поведение. Да не говорим, че Джонас би могъл да направи и задължителния банален жест на внимание. И да каже нещо от сорта на „присъстващите се изключват, разбира се“… Там, на онзи помпозен прием, тя беше просто негова добавка, нещо като декор за мъжкото му самочувствие.