Още помнеше хладното свиване на стомаха си. Помнеше и обстановката — разкошна зала в колониален стил, тапети в синьо, бяло и златно, огромни петметрови френски прозорци, закрити от красиви копринени завеси. Келнерки в снежнобели престилки сновяха между благородните мъже и им поднасяха разхладителни. Келнерки, разбира се. Тук присъствието на обслужващ персонал от мъжки пол се считаше за обида.
Австралиецът продължаваше да разговоря единствено с Джонас, за него тя просто не съществуваше. Някакъв бригаден генерал от Пентагона, военен аташе бог знае къде, направи опит да я заговори. Но думите му й прозвучаха като тибетско наречие, не успя да разбере абсолютно нищо.
Бузите й пламтяха, все още не можеше да приеме, че току-що чутата от австралиеца фраза се отнася за нея. „Това животинче до рамото ти изглежда наистина приятно“, небрежно подхвърли на Джонас дипломатът от кариерата.
Направи усилие да пусне ръката на Джонас. Обърна се и тръгна към дамската тоалетна. Стори й се страхотно несправедливо да търси закрила от мъжката бруталност именно в подобно помещение.
Погледна се в огледалото. Останала сама, най-сетне си даде сметка какво е породило хладното свиване на стомаха й. Яростта. Тя не беше насочена конкретно към онази австралийска свиня. Просто защото този човек не означаваше нищо за нея. Не беше насочена към Джонас, макар че той би трябвало да се съобрази с нейното присъствие. Но кучето си е куче — то не говори, а просто изпълнява заповедите на господаря си.
Там, в малката кабинка на тоалетната, Лилиан плака така, както не беше плакала дори в собствената си спалня. Защото тази спалня не беше само нейна, а и на Филип…
В онзи момент изпитваше огромна омраза към съпруга си. Винаги я оставяше сама, винаги в ада на безкрайното очакване. Мразеше го, защото я беше принудил да води живот, който ненавижда.
Утрото завари телата им плътно притиснати. Листенцата на „ти“ бяха започнали да потъмняват, ароматът им изчезна.
Майкъл потръпна и отвори очи. По ръката му пропълзя бръмбар, тромаво стъпи на скалата и изчезна в някаква пукнатина. Докосна Илайн и тя се събуди. Очите й, широко отворени, се заковаха в лицето му. Той потръпна от хладното им безразличие, сякаш студен вятър беше разделил голите им тела. След миг това чувство се стопи, Илайн се завърна от далечното си мрачно убежище.
— Добро утро — прошепна той и я целуна по устните.
Тя протегна ръка и прокара пръст по брадичката му.
— Добре ли спа? — попита той.
— Да — кимна тя. — Не сънувах нищо. Това не ми се беше случвало от години.
— Аз пък цяла нощ не можах да се отърва от кошмари — призна Майкъл. — Сънувах някаква безкрайна битка между древни рицари, носещи кръгли брони от черупката на гигантски морски костенурки… — стана и започна да се облича, ръката му автоматично понечи да свали повехналия гирлянд.
— Остави го — спря го тя. — Ще го свалиш, като се приберем у дома.
Той я погледна, после в главата му нахлуха спомените от отминалата нощ.
— Видях нещо ей там — посочи с ръка той. — Снощи, докато се любехме… Чух и някакъв странен звук. Какво беше то според теб?
— Не зная — сви рамене тя. — Вероятно някое нощно животно. Тук гъмжи от диви прасета и мангусти…
— Прасетата и мангустите не излизат нощем — поклати глава Майкъл. — Освен това ти нарочно ми попречи с тялото си…
— Това вече е без значение — изправи се тя и започна да се облича.
Майкъл докосна гирлянда около врата си.
— Каза, че тези листенца ще ни закрилят… Но от какво?
— Зависи в какво вярваш — сви рамене Илайн. — Според „кахуните“ това място продължава да бъде обитавано от боговете… Същите онези бойци, които са загинали тук преди много векове…
— Искаш да кажеш, че снощи съм чул тях, така ли?
— Защо не? — отново сви рамене тя. — Техните духове обитават целия остров…
— Едно е да чувстваш присъствието на духовете, съвсем друго да ги видиш!
— Ако не вярваш, значи не се е случило — прошепна Илайн. — Но ще ти кажа нещо… Боговете, които са се сражавали тук, наистина са носили щитове от костенурки…
Майкъл озадачено я погледна, не можеше да разбере дали се шегува, или говори сериозно.
Тя се наведе и го целуна по устните.
— Не гледай толкова подозрително. Това е истината. Достатъчно е да се обърнеш към историята на Мауи…
Майкъл замислено довърши тоалета си.