Приклекна зад солидната преграда и драсна клечка кибрит. Насочи я към късия фитил и отскочи назад. Фитилът изсъска, секунда по-късно експлозията разтърси корпуса на големия самолет.
Уде започна да се катери към дупката още преди димът да се беше разсеял. Не се страхуваше от нагорещения метал, защото знаеше, че алуминият се топи при изключително високи температури и веднага след това се охлажда. Проникна оттатък точно навреме, за да застреля почти от упор двама от членовете на екипажа, втурнали се към мястото на експлозията. Прескочи ги и се понесе напред, към пилотската кабина. Там се мернаха и изчезнаха още две фигури.
Едната беше на Майкъл Дос — човека, който трябваше да бъде убит.
Заводският комплекс на „Ямамото Хеви Индъстриз“ беше разположен на шест квадратни терена в околностите на Кобе, южно от Токио. Разстоянието между отделните промишлени модули беше толкова голямо, че корпорацията беше създала специални микробуси за вътрешен транспорт, които обслужваха работници и ръководители.
Масаши беше спрян на пропуска, униформеният служител внимателно провери дали името му фигурира в списъка на външните лица, които имат разрешение за достъп в заводите, после махна с ръка по посока на огромен паркинг. Там вече чакаше синьо микробусче, което трябваше да го отведе в корпуса за производство на самолетни възли и детайли. Той се оказа висока, дванадесететажна бетонна конструкция, чийто връх се губеше в натежалия от смог въздух. Около нея бяха подредени симетрично ниските производствени халета.
Микробусът остави Масаши пред входа, там отново бяха проверени документите му за самоличност. Към него прикрепиха униформен пазач, вероятно както да го води, така и да го държи под око. Това беше задължителна процедура за всички външни лица, Масаши можеше само да се възхищава на стриктното й спазване.
Пазачът го въведе в огромно помещение, което на пръв поглед приличаше на празен склад — вероятно най-голямата покрита площ в света. Масаши изчака очите му да свикнат с полумрака, гигантското помещение беше лишено от всякакви прозорци. И едва тогава си даде сметка, че се намира в хангар за самолети.
В средата стърчеше високата фигура на Нобуо Ямамото, зад него смътно се очертаваше нисък, хищен силует. Сърцето на Масаши ускори ритъма си. Ето го, безгласно възкликна той. Ето го нашето могъщо унищожително оръжие! Птицата със стоманени криле, която ще донесе световна слава на Япония!
Тръгна натам. След няколко крачки разбра, че самолетът е покрит с тънък сив брезент. Лицето на Нобуо беше в сянка.
— Това е, нали? — развълнувано попита Масаши. — Готов?
— Готови сме за изпитанието — кимна Нобуо. — То ще бъде първото и последното. Всяка част от тази машина е била подложена на продължителни изпитания както преди, така и след монтирането.
— Искам да го видя — прошепна Масаши. Очите му блестяха, лицето му грееше в очакване. Приличаше на мъж, който гори от нетърпение да зърне голото тяло на своята любима.
Нобуо внимателно го наблюдаваше, чертите на лицето му се изкривиха от отвращение. То беше предназначено не само за този алчен и налудничав тип, то беше насочено и към него самия. Продължаваше да се проклина за своята слабост, даваше си ясна сметка, че изпълнявайки изискванията на Масаши, той се превръща в съучастник на едно изключително тежко престъпление.
„Но какво можех да сторя, запита се с отчаяние той. Масаши държи внучката ми, нямам сили да я жертвам, за да се справя с този луд! Нима мога да обясня на майката, че трябва да жертва своята рожба в името на родината?“
Душата на Нобуо тръпнеше от обзелото го колебание, ръката му конвулсивно стискаше края на тънко въже, което се губеше по посока на брезента.
От устните му се откърти тежка въздишка, ръката му дръпна въжето.
Сребристо-сивата футуристична форма на суперизтребителя ФАКС проблесна в здрача. Корпусът беше нисък и издължен, изострен в носа и рязко отсечен в задната част, странно удебелена от блестящи цилиндри. Крилата му бяха с доста необичайна форма — някак прекалено широки и къси за летателен апарат, спускащи се назад и надолу под остър ъгъл.