— Някога, недалеч от тук, имало малка къщичка, в която живеело самотно момиченце — тихо промълви Мичико. — Имало само баща, който се препитавал от каменоделство. Майка му умряла при раждането. Растяло буйно и своенравно. Това било нормално, тъй като каменоделецът му угаждал във всичко, то било единствената радост в живота му. От време на време се опитвал да го възпитава, но бил безсилен пред неговата упоритост и лошо поведение. Бързо се отказвал от това, предпочитал да го остави да живее както му харесва. И без това нямали много радости в живота си.
Един ден в селцето се появил стар слепец. Изгарял от силна треска и не можел да върви, носел го строен и красив младеж.
Случило се така, че каменоделецът ги срещнал точно пред входа на дома си. Жалостив по душа, той без колебание ги поканил да отседнат при него и да останат, докато старецът се поправи.
Младежът горещо му благодарил и пристъпил прага на къщата. Момичето го зърнало и веднага се влюбило в него. Бащата го пратил за селския доктор, който прегледал стареца и предписал начина на лечението му. Момичето го слушало разсеяно, очите му не изпускали красивото лице на младежа. И така тръгнало. Денем го изпивала с очи, нощем го сънувала.
Каменоделецът отишъл да поговори със съседа си. Той бил дървар, снабдявал цялото селце с дърва за огрев. Момчето искало да си намери работа, за да плати за подслона и лечението на слепия старец. Момичето наистина изпълнило голяма част от предписанията на селския лекар. Давало лекарствата на слепия старец, но често го зарязвало и по цял ден стояло на прозореца. Гледало силния гръб на младежа, който, разсъблечен до кръста, сечал дърва в двора на съседа.
Случило се така, че лятото било изключително горещо, дори най-възрастните хора в селото не помнели такава жега. Вероятно тя била главната причина за бързата кончина на слепия старец, но и момичето имало известна вина за нея. Защото често забравяло да му дава лекарствата, не искало да го разтрива с кърпи, натопени в студена вода.
На погребението присъствали малко хора — момичето с баща си, селският свещеник и младежът. Тя продължавала да мисли за него, очите й нито за миг не се отделяли от лицето му, обърнато към свещеника.
На другия ден момчето отишло в гората заедно със своя работодател. Вечерта не се прибрали, разразилата се лятна буря попречила на онези, които тръгнали да ги търсят. Момичето не мръднало от прозореца. Когато се разбрало, че никой не е открил следа от изчезналите, сърцето й се превърнало в късче гранит. Мислела единствено за младежа, дори не си спомнила за съседа дървар, когото познавала цял живот и който редовно й носел подаръци по празниците и бил готов да се грижи за нея, ако нещо, не дай боже, се случи с баща й…
Бащата отдавна спял в леглото си, но момичето продължавало да стои на прозореца. Не обръщало внимание нито на ураганния вятър, нито на дъжда, който го измокрил до кости. Запалило фенер и го окачило така, че да се вижда откъм гората.
Някъде между полунощ и два сутринта — „часа на плъховете“ — тя изведнъж се сепнала. Сторило й се, че чува глас. Наострила слух, но навън виел само ураганният вятър. Изведнъж отново го чула и този път вече нямала никакви съмнения — гласът бил на младежа, който я викал по име!
Без да се колебае нито за миг, тя изскочила навън. Бурята я посрещнала с пълна сила, но тя не й обърнала внимание. Чувала единствено гласа на младежа и го следвала. Калните улички бързо останали зад гърба й, в откритото поле бурята била наистина страшна. Вятърът беснеел, дъждът се леел на проливни потоци. На няколко пъти се спъвала и падала по лице в калта, но гласът продължавал да я зове, тя ставала и продължавала напред. Навлизала все по-навътре в гората, скоро изгубила представа къде се намира. Това изобщо не я разколебало, вече била сигурна, че животът без този младеж губи всякакъв смисъл.
Най-накрая дърветата пред нея се разредили, краката й стъпили на малка полянка. Там, неясна като сянка, се очертавала някаква фигура. Момичето надало радостен вик и се втурнало напред.
Оказало се, че фигурата действително принадлежи на любимия младеж. Момичето протегнало ръце да го прегърне, но изведнъж замръзнало на място, после надало отчаян вик и отскочило назад. Очите й не можели да се откъснат от лицето на неподвижната фигура. Ощипала се, за да бъде сигурна, че не сънува. Лицето на младежа било бяло като късче лед, гладко и студено. Протегнала пръсти да го докосне и се уверила, че това наистина е лед.
Неизвестно как младежът се оказал окован в прозрачен, но плътен слой лед.