Выбрать главу

Момичето било сломено. Простенало от отчаяние, хвърлило се върху ледената фигура и забило нокти в нея. Фигурата се олюляла и рухнала на земята, ледът се пръснал на хиляди дребни късчета. Отпуснато на лакти и колене, ридаещото момиче започнало да се рови сред тях и да търси тялото на своя любим. Но там нямало нищо, ледът започнал да се топи под напора на топлия вятър.

След известно време момичето се надигнало. Почувствало как започва да се вледенява, бавно и с цената на огромни усилия започнало да се придвижва към края на полянката. Добрало се до най-близкото дърво и увило ръце около ствола му. После се обърнало да погледне любимия си за последен път. И зяпнало от изненада.

На мястото на топенето се издигала тънка струйка дим, бавно и неусетно тя придобивала плътни очертания. Пред смаяните очи на момичето се появили високи скули, продълговати очи, гъста блестяща коса… От цялата фигура се излъчвала някаква странна, сякаш неземна светлина.

Момичето потръпнало от страх, но отчаянието взело връх в душата му.

— Момчето! — извикало то. — Какво направи с него?

Фигурата бавно се обърнала, на лицето й се появила отвратителна усмивка. Момичето надало вик на ужас и закрило очите си с длан.

— Няма момче — проехтял гробовен глас. — И никога не е имало. Нито пък някакъв сляп и болен старец…

Едва сега момичето видяло, че фигурата била обсипана със заледен сняг, белотата му била ослепителна.

— Тук съм само аз, душата ми е пълна с мъка и дълбоко отчаяние. Появих се тук да те заведа при наградата, която си заслужила…

После болезнената светлина изчезнала. Момичето разтъркало очи, но от ледената фигура нямало следа. Прибрала се у дома, но никой не я познал. Дори баща й, когото заварила безутешно да ридае за изчезналата си дъщеря.

Разбрала всичко, когато се погледнала в огледалото. Бледото й лице било прорязано от дълбоки бръчки, очите й гледали безучастно. В рамките на една нощ се превърнала в старица.

Напуснала селото още на другата сутрин, не можела да понесе мисълта, че никой от близките й не може да я познае. Вървяла дълго, най-накрая стигнала планинския проход, през който минавал пътят между Киото и Токио. Над пътя се издигала каменната сграда на „ан-жицу“ — малък манастир за пътуващи проповедници.

Някогашното момиче отседнало там и останало до края на дните си. Предлагало подслон и храна на уморените пътници, до последния си дъх виждало заледената фигура на онази горска полянка. Тя принадлежала на Мегами Кицуне — богинята — лисица…

Патиците шумно накацаха върху заснеженото поле. Въздухът се изпълни от тъжното им грачене. Тромавото им поклащане влизаше в странен, дори комичен контраст с грациозността на полета им.

— От тази богиня — лисица ли се страхуваш? — прошепна Филип и притисна рамото на Мичико до своето.

Тя го погледна и тъжно кимна с глава. Обърнаха гръб на олтара и бавно започнаха да се отдалечават. Пламъчето на ароматичната пръчица примигна и угасна. Патиците утихнаха, тишината се нарушаваше единствено от свиренето на вятъра в клоните на дърветата. Под краката им изскочи уплашен заек, задницата му смешно заподскача в снега.

— Това, от което се страхувам… — започна Мичико, после спря и извърна поглед встрани. Набра кураж и добави: — Страхувам се, че приличам на онова момиче. Изгарям от егоизъм, искам те… Но и двамата имаме семейства. Понякога се събуждам посред нощ, обляна в студена пот. Имам чувството, че започвам да се вледенявам… Това е, защото живея в грях…

— Аз също — изтъкна той.

Тя го възнагради с бледа усмивка, но остана безчувствена под топлата му прегръдка.

Мичико правилно беше отбелязала, че им предстои много работа, докато Ватаро Таки се грижи за портокаловите си дръвчета в Кюшю. Междувременно той успя да им предостави пълна информация за трите най-мощни клана на Якудза в Токио. Макар и полезна в основната си част тази информация беше обща. Филип и Мичико сами трябваше да открият насоките в дейността на тези фамилии днес, техните сфери на влияние и евентуални апетити за бъдещето.

Единият от тези кланове носеше името Таки — очевидно Ватаро имаше желание да поеме ръководството му лично. Както вече беше обяснил на Филип изключително силното влияние на Джибан в икономиката и политиката го изправяше пред единственото възможно решение да поеме третата реална сила в страната. А тя беше Якудза. Тук, извън строгите рамки на кастовото японско общество, Ватаро виждаше своя шанс да изгради една мощна и самостоятелна организация.