Беше го направил напълно съзнателно, беше я подтикнал към действие. Тя трябваше да проникне в забранено за него пространство, върху нея трябваше да се стовари огромния риск и смъртната опасност.
Но всичко това щеше да изплува в главата му по-късно. Сега Филип знаеше само едно — трябва да влезе в стадиона за „сумо“, където го чакат Мичико и Ед Портър.
Въздухът вътре миришеше на слама и пот. Тежка и застояла миризма, напомняща за отдавна отминали и забравени схватки. Имаше и други признаци за запуснатост. Дребни и незабележими, но подчертаващи първоначалното впечатление. Като особените оттенъци в телефонните сигнали, които ясно показват, че насреща няма да вдигнат слушалката, че там отдавна няма никого…
Филип долови това, прекоси залата и излезе в средата на арената, под високия, извит като дъга свод на покрива. Безкрайни редици от скамейки, смътно осветени от голите крушки под тавана. Намираше се на „дохио“ — традиционния тепих за борба „сумо“, издигащ се на петдесетина сантиметра от пода. Той представляваше кръг с диаметър около пет метра — площ, равняваща се на шестнадесет бали оризова слама, наредени плътно една до друга. Това беше традицията, днешните материали бяха далеч по-модерни.
Пред него нещо прошумоля, Филип вдигна глава. В средата на тепиха, осветен от ярък лъч светлина, клечеше огромен борец. Косата му беше сплетена в сложна прическа „ичомаге“, която използваха само шампионите. Дебелият мъж отпи глътка вода от голяма купа. Това беше церемонията „мизо-саказуки“ — акт на пречистване, предхождащ началото на схватката. В древни времена противниците на тепиха са отпивали вода от купата на противника, считало се е, че така изпробват неговите кураж и решителност за бой.
Борецът остави купата и отново приклекна. Тежестта на тялото му беше изцяло върху петите, огромните му ръце леко: докосваха тепиха. Тази позиция се наричаше „шикири“ — изходната позиция за началото на схватката. После очите на бореца, блеснали от мрачно предизвикателство, се заковаха върху лицето на Филип.
Филип извърна глава към вратата, от която беше влязъл. Под крушката се очертаваше фигурата на още един мъж, в ръцете му проблясваше катана. Това беше придружителят на шампиона. Нещо в стойката на тази фигура се стори познато на Филип, но той нямаше време за разсъждения. Обърна се и хукна в противоположната посока. Фигурата със сабята се втурна подире му, борецът слезе от тепиха и тръгна да му пресича пътя.
Филип увеличи скоростта си, прескачаше ниските пейки с максимално внимание, целта му беше изходът отвъд тях. Стигна до вратата, хвана дръжката и с всички сили я дръпна. Не се случи нищо, вратата беше здраво залостена. Продължи движението си, пробвайки останалите врати, двамата японци бързо го настигаха.
Най-накрая една врата се отвори, той замижа и се втурна напред. Сърцето му се изпълни с мрачно отчаяние, тялото му влезе в съприкосновение с бетонния под, претърколи се. В същия миг получи тежък удар в основата на врата, придружен от остро пробождане в ръката. Разтърси я и замахна с крак. Улучи невидимият си противник, свидетелство за това беше тежкото изпъшкване в полумрака. Замахна за втори ритник, но кракът му попадна в железни клещи, които рязко го извиха встрани. Болката беше страхотна, Филип се отпусна по гръб и нанесе рязък ритник с другия си крак. Нападателят се стовари върху него с цялата тежест на тялото си.
Филип прибегна до два къси удара в гърдите на противника, похват за близък бой в джудото. Ребрата на човека пропукаха, хватката му за миг отслабна. Но този миг беше предостатъчен. Филип измъкна тънкия нож, прикрепен около китката на лявата му ръка, острието потъна дълбоко в тялото на нападателя.
Ясно долови приближаващ се шум, претърколи се встрани и скочи на крака. Ръката му продължаваше да виси като отсечена, трябваше да бяга. Бетонният тунел беше тъмен, светеха само една-две слаби крушки на тавана. Блъсна се в някакъв сандък, прескочи един стол, единственото му желание беше да поддържа високата си скорост.
Тунелът най-накрая свърши, зад завоя зърна вратата, през която беше проникнал в покритата арена. Изпита чувството, че вижда вратата на родния си дом.
Забеляза странната сянка едва когато беше на няколко крачки от нея. Закова се на място и напрегна взор. Сянката бавно се поклащаше, като огромно махало.