Матлок наблюдаваше Дюнойс, който продължаваше да скицира безсмислени фигурки по жълтата хартия, само че сега натискаше с молива и оставяше дълбоки следи по листа. Матлок забеляза, че драсканиците и зигзаговидните линии образуват нещо като рисунка.
Това бяха светкавици.
— Изслушайте ме — започна Матлок. — Още не е късно. Съобщете на властите. Моля ви! Не рискувайте живота на своите хора — те са още съвсем деца!
Очите на Дюнойс зад очилата, заобиколени от бинтове, се втренчиха в Матлок.
— Нима дори за минута сте допуснали, че ще пусна тези деца да плуват във води, в които аз самият не бих се потопил? — попита той с презрение. — Ние не сме вашето военно командуване, Матлок. Храним по-голямо уважение и по-голяма любов към нашата младеж.
Матлок си припомни думите на Адам Уилямс на излизане от стаята.
— Значи това искаше да каже Уилямс?
— Елате с мен.
Дюнойс излезе от малката стая, следван от Матлок, и го поведе по коридора към някакво стълбище. Наоколо се мяркаха студенти, но не бяха много. Повечето обитатели на Зала «Лумумба» спяха. Слязоха два етажа и се оказаха пред врата, за която Матлок се сети, че води към мазето и към старата зала с висок таван, където стана свидетел на ужасния обред. Продължиха да слизат и както предположи Матлок, се отправиха към дъното на мазето, където беше дебелата дъбова врата. Дюнойс не бе отронил дума, откак заповяда на Матлок да го следва.
В залата имаше осем души, все негри, с ръст над метър и осемдесет. Бяха облечени еднакво. — тъмни, плътно прилепнали униформи в защитен цвят, с разкопчани на врата ризи и черни, високи до глезените ботуши от мека кожа с дебели каучукови подметки. Едни играеха карти, други четяха, трети тихо разговаряха. Някои бяха навили ръкавите на ризите си. Откритите ръце бяха стегнати и мускулести, вените изпъкваха под кожата. Всички кимнаха непринудено на Дюнойс и на госта му. Двама-трима се усмихнаха на Матлок, сякаш да направят атмосферата по-приветлива.
— Дворцовата стража — тихо произнесе Дюнойс.
— Виж ти!
— Елитен корпус. Всеки от тях е тренирал три години. Няма оръжие, с което да не могат да стрелят и да не могат да сглобят, няма превозно средство, което да не могат да поправят… или философско учение, което да не могат да оборят. И всеки е предан до смърт на нашето дело.
— Терористичен отряд значи? Не е ново.
— Е, ако ще го наричаме така, не е. Не забравяйте обаче къде съм израснал. Тонтонмакутите на Дювалие бяха истинска глутница хиени — виждал съм ги как работят. А тези момчета не са като тях.
— Нямах предвид Дювалие.
— От друга страна, признавам, че съм задължен с нещо на Папа Док. Идеята за тонтонмакутите ме заинтригува. Но ми беше ясно, че трябва да се преработи. Такива отряди никнат сега из цялата страна.
— И друг път са никнали — каза Матлок. — И тогава са ги наричали «елитни». Имам предвид есесовските отряди.
Дюнойс погледна Матлок и в очите му блесна обида.
— Подобни сравнения са оскърбителни. И неоправдани. Правим това, което ни принуждават да вършим…
Трийсет и четвърта глава
Всичко протече невероятно бързо. Двама от елитния отряд бяха прикрепени към Матлок, останалите тръгнаха за срещата с Нимрод, за да се подготвят да посрещнат избраниците от личната му армия, които без съмнение щяха да го придружават. Матлок беше преведен през студентското градче, след като бе доложено, че пътят е чист. Отведоха го при една телефонна кабина в подземието на общежитието за първокурсници, откъдето проведе първия си разговор.
Откри, че страхът му, дълбокият страх му помага да остави впечатлението, което искаше Дюнойс. Крещеше истерично в слушалката, молеше за убежище, защото настина усещаше панически ужас. Докато крещеше, сам не беше сигурен кое е реалност и кое измислица. Искаше да е свободен. Искаше и Пат да е свободна и да живее с него. А щом Нимрод можеше да им го даде, защо да не сключи с него честна сделка?
Изживяваше истински кошмар. За миг се уплаши, че ще изкрещи истината и ще се остави на милостта на Нимрод. Но видът на тонтонмакутите на Дюнойс го връщаше към действителността и той успя да завърши първия телефонен разговор без грешка. Началникът на карлайлската полиция щеше да предаде информацията, да получи отговор и да чака следващото обаждане на Матлок.
Разузнавачите на Дюнойс доложиха, че вторият телефонен апарат не е чист. Намираше се на улицата, а в района бяха забелязали полицейска кола, Дюнойс знаеше, че и телефонните автомати могат да бъдат засичани, макар и по-бавно. Затова беше осигурил резервни варианти за всеки от разговорите. Последният трябваше да се проведе на шосето. Матлок беше отведен при първия запасен телефон до задния вход на Студентския съюз.