Говореше бързо, несвързано, уж че мисли отчаяно, докато говори. Най-напред домът на Херън, но преди гласът да се съгласи или да откаже, сам го отхвърли. После спомена товарната гара и веднага намери причини да се откаже и от нея.
— Хайде, по-спокойно — каза гласът. — Та това е проста сделка…
— Ресторантът! Дето е извън града. „Чешърската котка“. Зад ресторанта има градина…
Човекът явно се обърка и Матлок разбра, че добре е играл ролята. Спомена за последен път дневника и показанията си и тръшна слушалката.
Стоеше изтощен в кабината. Въпреки утрешната прохлада по лицето му се стичаше пот.
— Добре се справихте — каза командирът. — Дочух, че противникът ви беше избрал университета. Умен ход от негова страна. Но и вие се справихте много добре, сър.
Матлок гледаше униформения негър, благодарен за похвалата и не по-малко впечатлен от своята изобретателност.
— Не знам дали бих могъл да го направя пак.
— Разбира се, че можете — отговори негърът и поведе Матлок към колата. — Голямото напрежение активизира паметта и тя започва да действува като компютър. Търси, отхвърля, взема решения — и всичко това става мигновено. До момента на паниката, разбира се. Правени са интересни проучвания върху различните прагови състояния.
Бяха стигнали до колата. Настаниха се вътре. Колата се люшна напред и зафуча по шосето, оградена от другите два автомобила.
— Ще се отправим към ресторанта по диагонал по черните пътища между фермите — обади се шофьорът. — Ще приближим откъм югоизток и ще ви оставим на стотина метра от пътеката, която използуват работещите в ресторанта. Тя води към черния вход. Ще ви я покажем. Тръгнете направо към онази част от градината, където е голямата бяла беседка и езерцето със златните рибки. Знаете ли го?
— Да. Но вие откъдето го знаете
Шофьорът се усмихна.
— Не съм ясновидец. Докато говорехте по телефона, аз се свързах по радиото с нашите хора. Вече всичко е готово. Чакаме ги. Помнете, бялата беседка и езерцето… Ето бележника и плика.
Шофьорът бръкна в джоба на вратата до себе си и извади дневника на Херън. Пликът беше прикрепен към него с дебел ластик.
— Ще бъдем там след по-малко от десет минути — додаде командуващият, като се намести по-удобно.
Матлок го погледна. Към крака му беше привързан, по-скоро пришит, кожен калъф. Не го бе забелязал преди и сега разбра защо. Ножът с кокалена дръжка, който стърчеше отвътре, беше пъхнат съвсем скоро. Калъфът криеше острие, дълго най-малко двайсет и пет сантиметра.
Елитният отряд на Дюнойс беше в пълна бойна готовност.
Трийсет и пета глава
Стоеше до високата бяла беседка. Слънцето се беше издигнало високо, гората още тежеше от мъгла, която отразяваше мътно ранната утринна светлина. Пред него новоразлистилите се дървета оформяха пътеките като коридори в това мирно убежище. Имаше няколко мраморни скамейки, блестящи от падналата роса. От средата на просторна градинка се носеше бълбукането на изкуствено езерце със златни рибки. Птиците поздравяваха слънцето, преди да литнат да търсят храна.
Мислите на Матлок се върнаха към „гнездото на Херън“, към непристъпната зелена стена, която делеше стареца от външния свят. Има някакво сходство, мислеше той. Може би не е случайно, че всичко ще свърши именно на такова място.
Запали цигара, но я угаси само след две дръпвания. Притискаше бележника към гърдите си, като че ли беше непробиваем щит, рязко обръщаше глава по посока на всеки звук и част от живота му угасваше с всяко движение.
Къде ли бяха хората на Дюнойс? Къде се беше скрил елитният отряд? Дали го наблюдаваха и тихичко се смееха на нервните му жестове, на тъй очевидния му страх? Или бяха залегнали зад дърветата, притиснати към земята, готови да скочат, да убиват?
Кого щяха да убиват? Колко души ще доведе Нимрод и как ли ще са въоръжени? Ще дойде ли самият Нимрод? Ще му върне ли живо и здраво момичето, което обичаше? И ако Нимрод я доведе, ако накрая види отново Пат, нямаше ли и двамата да паднат при кръвопролитието, което положително щеше да последва?
Кой беше Нимрод?
Дъхът му спря. Мускулите на ръцете и краката му се свиха спазматично, втвърдени от страх. Стисна здраво очи — не знаеше дали се ослушва, или се моли, въпреки че разбиранията му изключваха съществуването на всевишна сила. И се ослушваше, както беше с плътно затворени очи, докато накрая дочу…
Най-напред един, а след него втори автомобил свиха от шосето и навлязоха в страничния път, водещ към входа на „Чешърската котка“. И двете коли се движеха с голяма скорост, гумите им изскърцаха на завоя към паркинга на ресторанта.