Навсякъде!
Всички университети продължаваха да призовават за допълнителни дарения, но напоследък без паниката, без заплахите за финансов крах, които бяха тема на стотици минали кампании в десетки колежи и университети.
Неволно се натрапваше изводът, ако някой изобщо си правеше труда да се замисли, че кризата е отминала. Върнало се бе нормалното положение.
Ала не. Нормалното бе станало извращение.
— О, Господи! — тихо произнесе Матлок, вцепенен от ужас.
— Бог не ни помогна, уверявам те — отвърна Сийлфонт. — Нашите постижения са изцяло дело на ръцете човешки. Погледни какво сме сега. Независими! Силите ни се множат. След пет години всички университети в Североизточните щати ще бъдат част от самоиздържаща се независима федерация!
— Вие сте болни… Вие сте злокачествен тумор!
— Но ние оживяхме! Изборът всъщност не беше толкова труден. Никой не се опитваше да спре хода на събитията. Най-малко ние… Просто преди десет години взехме решение да подменим основните играчи.
— Но вие, именно вие…
— Да. Сполучлив избор, нали?
Сийлфонт отново се обърна в посока на ресторанта, към спящия хълм със старите пътеки и извика:
— Казах ви да дойдете! Няма от какво да се боите. На нашия приятел му е безразлично кои сте. Той скоро ще замине оттук… Нали, Джеймс?
— Вие сте си изгубили ума! Вие сте…
— Нищо подобно. Няма по-нормален човек от мен. Нито по-практичен… Историята се повтаря, би трябвало да знаеш това. Тъканта на обществото се разлага и то се разделя на враждуващи до смърт лагери. Не се залъгвай от спокойствието, което цари наоколо. Ако драснем по повърхността, ще рукне кръв.
— Вие карате тази кръв да се лее!
— Точно обратното! Вие сте надуто самодоволно магаре! — Очите на Сийлфонт го гледаха с хладна ярост, в гласа му звучеше унищожителен сарказъм. — Кой ви дава правото да произнасяте присъди? Къде бяхте, когато хора като мен се сблъскваха с реалната перспектива да затворят вратите на университета! Стояхте си на топличко, ние ви закриляхме… А призивите ни оставаха без отговор. Никой не се интересуваше от нашите нужди.
— Не сте опитали достатъчно упорито да направите нещо
— Лъжец! Глупак! — Сийлфонт вече крещеше. Приличаше на луд човек. Или може би на изтерзан? — Какво ни беше останало? Дарения? Съкращения? Има други, по-жизнеспособни стимули за събиране на данъци! Фондации? Дребнави тирани с кокоши мозъци… Правителството? Слепци! Мръсници, които се продават! Ние нямахме пари, за да купим гласове! За нас системата се беше сринала! Ние загивахме… И никой не го знаеше по-добре от мен. Години наред… просия, молби, ръце, протегнати към невежи хора и към надутите им благотворителни комитети… Всичко беше безнадеждно, ние умирахме. И пак никой не ни чуваше! И винаги… винаги иззад отсрочките и благовидните предлози надничаше издевателски прикритата насмешка, че сме слаби, от Бога обидени… В края на краищата… ние бяхме само някакви си там учители, а не производители на материални ценности.
Гласът на Сийлфонт внезапно зазвуча по-ожесточено, по-убедително:
— Така че, млади човече, сега сме производители. Системата е обречена и с право. Лидерите на нищо не се учат. А я виж младежта! Тя намери изход. Младите разбраха. И ние ги включихме… Съюзът ни не е случаен.
Матлок, онемял, само следеше Сийлфонт. Нима беше вярно. „Виж младежта…“ Гледай и се учи! Гледай и се пази! „Водачите на нищо не се научават…“ О, Господи! Така ли беше? Така ли стояха нещата? Нимродовци и дюнойсовци. „Федерации“ и „елитни отряди“. Нима всичко се повтаряше?
— А сега, Джеймс, къде е писмото, за което си споменал?
— Писмо ли? Какво писмо?
— Онова, което трябва да бъде пуснато тази сутрин. Сега вече ще му попречиш да замине, нали?
— Не разбирам.
Матлок се мъчеше отчаяно да събере мислите си. — У кого е писмото? — Какво писмо?
И още докато произнасяше думата, разбра, че не казва каквото трябва, но не можеше да се овладее. Не можеше да млъкне и да помисли, просто не беше в състояние.
— Значи писмо няма! Няма… изявление, напечатано и готово за изпращане в десет сутринта! Ти излъга!
— Излъгах… Излъгах.
Силите съвсем го напуснаха. Да става каквото ще става.
Сийлфонт тихо се изсмя. Не беше неговият смях, който Матлок беше свикнал да чува. Прозвуча жестокост, каквато не беше забелязал преди.