— Привет! Аз съм Джини Бийсън. Срещали сме се на няколко коктейла. Много се радвам, че можахте да дойдете. Арчи тъкмо свършва един доклад. Качете се. — Тръгна нагоре по стълбите пред Матлок, без да му даде възможност да каже нещо. — Тези стълби са кошмарни. Но какво да се прави, това е цената на дъното.
— Сигурен съм, че няма да е за дълго — каза Матлок.
— Така твърди и Арчи. Дано е прав, защото краката ми ще станат прекалено мускулести!
— Сигурен съм, че е прав — рече Матлок, загледан пред себе си в щедро изложените съвсем не мускулести крака.
В апартамента на Бийсън ордьоврите стояха на видно място върху масичка за кафе със странна форма, а очакваната показна книга се оказа една от работите на самия Матлок. Наричаше се „Интерполации в Ричард II“ и се мъдреше на масичката под лампа с абажур с ресни. Невъзможно беше човек да не я види.
В момента, когато Джини затвори вратата, в малката дневна се втурна Арчи — от стаята, за която Матлок предположи, че е кабинетът му — също малък. В лявата си ръка държеше куп листа, а дясната беше протегната.
— Чудесно! Радвам се, че дойде, старче! Сядай, сядай! Отдавна е време за пийване. Чудесно! Зажаднял съм за една чашка!… За три часа прочетох двайсет версии на Трийсетгодишната война!
— Случва се. Вчера прочетох една студентска тема за „Волпоне“5 с най-странния край, за който съм чувал. Оказа се, че хлапакът въобще не я е чел, а е гледал филма.
— С друг край?
— Съвсем.
— Божичко! Прекрасно! — намеси се Джини полуистерично. — Какво предпочиташ да пиеш, Джим? Мога да ви наричам Джим, нали, докторе?
— Бърбън с малко вода и, разбира се, че можеш, Джини. Не съм свикнал с този „доктор“. Баща ми го смята за измама. Докторите носят стетоскопи, а не книги.
Матлок седна в креслото, покрито с индианско серапе.
— Като стана дума за доктори, в момента работя върху дисертацията си. Още две години и готово — каза Бийсън, взе кофичката за лед от жена си и отиде до дългата масичка под прозорчето, където бяха небрежно подредени бутилки и чаши.
— Струва си — възкликна Джини Бийсън. — Нали си струва, Джим?
— Разбира се. Усилието после ще се отплати.
— Докторатът и публикациите. — Джини Бийсън взе сиренето и ядките и ги поднесе на Матлок. — Това е интересен ирландски fromage6. Невероятно, но се нарича „Бларни“7. Открих го в едно магазинче в Ню Йорк преди две седмици.
— Изглежда вкусно. Не съм чувал за него.
— Като стана дума за публикации, онзи ден ми попаднаха твоите „Интерполации“. Дяволски увлекателни! Наистина!
— Господи! Почти съм я забравил. Писах я преди четири години.
— Трябва да се включи в задължителната програма! Така каза Арчи, нали Арчи?
— Точно така! Ето ти отровата, старче — рече Бийсън и занесе на Матлок чашата му. — С литературен агент ли работиш, Джим? Не че съм любопитен. Години ме делят от писането.
— Не е вярно и го знаеш — нацупи се Джини.
— Да, с агент. Ървинг Блок от Бостън. Ако работиш нещо, мога да му го покажа.
— О, не, не бих… това би било ужасно нахално от моя страна…
Бийсън с престорена скромност се отпусна на дивана. Седна до жена си и двамата несъзнателно, помисли Матлок, си размениха доволни погледи.
— Хайде, Арчи. Ти си умен човек. Истинска придобивка за университета. Защо мислиш, че те питах за семинара? Ти ще ми направиш услуга. Може би ще поднеса на Блок печеливша карта. Знаеш, че си струва.
Изражението на Бийсън показваше искрена благодарност. Матлок се смути, като погледна преподавателя в очите, но изведнъж откри в тях и нещо друго. Не можеше да го определи, но то съществуваше. Леко безумие, следа от паника.
Поглед на човек, чието тяло и мозък познаваха наркотиците.
— Това е наистина чудесно от твоя страна, Джим. Трогнат съм.
Сиренето, напитките и вечерята все пак свършиха. От време на време Матлок имаше чувството, че се отделя от себе си и наблюдава три действуващи лица в сцена от стар филм. Може би на борда на кораб или в елегантен нюйоркски апартамент, и тримата в добре скроени официални дрехи. Чудеше се защо си представя сцената по този начин и внезапно разбра. Същите години, които късно снощи беше гледал на филм по телевизията. Бяха анахронизъм за времето си, но не и за времето въобще. В тях имаше нещо повече от атмосферата на студентското градче, но не обикновено маниерничене… не можеше да разбере точно. Самите те не бяха изкуствени, но в подчертано светските им разговори и в заучените фрази имаше нещо фалшиво. И все пак истината беше, че те бяха настоящето на съвременното поколение.