Отвори се, а той затвори очи.
Арчи Бийсън стоеше и гледаше. Щом чу стъпките му, Матлок отметна назад глава и се престори на ужасно смутен. Надигна се от пода и веднага падна отново. Грабна панталона си и пак се надигна неуверено, докато накрая се стовари на дивана.
— Боже мой! О, господи, Арчи! Божичко, приятелю! Не разбрах, че съм се наредил така!… Далече съм, Арчи! По дяволите, какво правя? Не съм на себе си, извинявай! Господи, извини ме!
Бийсън се приближи към дивана, полуголата жена беше в краката му. От изражението му бе невъзможно да се съди за какво мисли. Нито за размера на гнева му.
Или не беше гняв?
Видимата му реакция беше напълно неочаквана. Започна да се смее. Най-напред меко, а после с нарастваща сила, докато почти изпадна в истерия.
— О, господи! Казах ти! Казах ти, че е страшна лисица!… Не се безпокой. Няма да се разчуе. Няма да има изнасилване от страна на стар факултетски мръсник. Но ще направим нашия семинар. О, да! И то какъв семинар! А ти ще им кажеш, че си ме избрал, нали? Точно това ще кажеш, нали?
Матлок гледаше дивите очи на наркомана над себе си.
— Разбира се. Разбира се, Арчи. Както кажеш.
— По-добре ми вярвай, Джим! И не се извинявай. Не са нужни извинения! Аз трябва да ти се извиня!
Арчър Бийсън се стовари на пода от смях. Посегна и прегърна жена си, тя простена и се закиска с влудяващия си писклив кикот.
И Матлок разбра, че е спечелил.
Седма глава
Чувствуваше се обезсилен както от късния час, така и от напрегнатата нощ. Беше три и десет и хоровите изблици на „Кармина Бурана“ още бумтяха в ушите му. Съпругата с разголените гърди и съпругът с глас като на чакал, които се гърчеха на пода пред него, вгорчаваха и без това противния вкус в устата му.
Но най-много го тревожеше намесването на Лукас Херън в контекста на вечерта.
Умът му не го възприемаше.
Лукас Херън. „Великият стар орел“, както го наричаха. Неразделна част от университета в Карлайл — сдържан и представителен. Председател на Катедрата по романски езици, олицетворение на тихия, задълбочен учен. В очите му винаги трепкаше искра на притеснение, примесено с разбиране към ближния.
Да бъде свързан макар и слабо със света на наркотиците звучеше невероятно. Да чуе как го търси истеричен наркоман (защото по същество Арчър Бийсън си беше наркоман, поне психически), като че ли Лукас бе някаква сила при дадените обстоятелства… Не, разумът му отказваше да го възприеме.
Обяснението сигурно се криеше в огромната способност на Лукас Херън да съчувствува. Беше приятел на много хора, сигурен подслон за страдащите. Но под тази кротка, старческа, гладка повърхност Херън беше силен човек, водач. Преди четвърт век бе прекарал безброй месеци в ада на Соломоновите острови като офицер от пехотата. Преди цял един живот Лукас Херън беше неподправен герой от варварската война на нацистите. Сега, минал седемдесетте, Херън бе институция.
Матлок зави зад ъгъла и зърна къщата, в която живееше, на половин пряка път. Градчето беше тъмно с изключение на уличните лампи. Светеше и в една от стаите на апартамента му. Дали беше забравил да угаси лампата? Не можеше да си спомни.
Изкачи се по пътеката до вратата и пъхна ключа в ключалката. Едновременно с изщракването чу отвътре силен трясък. Въпреки че се стресна, първата му реакция беше усмивка. Неговата тромава домашна котка сигурно бе съборила някоя стъклена вещ или едно от керамичните украшения, с които Патриша Балантайн беше изпълнила апартамента. Миг по-късно осъзна, че тази мисъл е нелепа, рожба на изнурения му мозък. Трясъкът беше твърде силен за керамика или стъкло.
Втурна се в малкото антре и това, което видя, заличи умората от ума му. Стоеше неподвижен и не вярваше на очите си. Стаята му беше неузнаваема. Масите — преобърнати, книгите — измъкнати от лавиците, а страниците им — откъснати от подвързиите и разпилени по пода, стереоуредбата и колоните — разбити. Възглавничките от дивана и креслата бяха нарязани, а пълнежът им и стиропорът — разпръснати навсякъде. Килимите бяха вдигнати и набрани, пердетата — откъснати от корнизите и захвърлени върху преобърнатите мебели.
Видя и причината за трясъка. Големият прозорец откъм улицата бе неузнаваем от извитите решетки и строшените стъкла. Беше двоен, спомняше си ясно, че го бе оставил отворен, преди да тръгне за Бийсънови. Обичаше пролетния ветрец, а беше твърде рано за сезона, за да пусне щорите. Поради това нямаше причина прозорецът да се счупи, земята беше на около метър и половина под решетката — достатъчно високо, за да обезкуражи някой неканен гост, и достатъчно ниско, за да избяга изплашен крадец.