И тогава с Джеймс Барбър Матлок бяха започнали да се случват неща, които Лоринг би искал да проумее. Най-напред в армията.
Беше началото на шейсетте години и чрез простата изгода от шестмесечно удължаване на службата Матлок би могъл да си седи удобно зад бюрото като офицер по снабдяването, най-вероятно благодарение на семейните си връзки някъде във Вашингтон или в Ню Йорк. Вместо това служебното му досие беше достойно за хулиган — поредица от нарушения и неподчинения, които му бяха осигурили най-нежелателното разпределение — Виетнам, с разрастващите се там военни действия. Поведението му в делтата на Меконг, недостойно за един американски военнослужещ, му беше донесло две военни присъди.
Тези негови действия бяха резултат преди всичко на лоша или по-скоро на липсваща способност за приспособяване към изискванията на армията.
Връщането му в цивилния живот беше преминало под знака на неспирни затруднения — първо с родителите, а после с жена му. Поради необясними подбуди Матлок, чиито академични постижения бяха достойни за един джентълмен, но нищо повече, беше наел малък апартамент в Морнингсайд Хайтс в Ню Йорк и бе започнал аспирантура в Колумбийския университет.
Жена му издържала три месеца и половина, след това поискала безшумно развод и бързо изчезнала от живота на Матлок.
Следващите няколко години представляваха монотонен за разследване материал. Непоправимият Матлок се превръщаше в учения Матлок. Беше се трудил целогодишно и бе защитил научната си степен за четиринайсет месеца, а докторат бе получил две години по-късно. Постигнал беше някакво примирие с родителите си и назначение в Катедрата по английска литература на университета в Карлайл, щата Кънектикът. Оттогава Матлок беше публикувал редица книги и статии, донесли му завидна слава в академичните среди. Очевидно беше популярен — „способен да намери изход от всяко положение“ (дяволски глупав израз), заможен и вече без нито една от антагонистичните черти, демонстрирани през бунтарските му години. Разбира се, почти няма причини да бъде недоволен, мислеше Лоринг. Джеймс Барбър Матлок беше уредил добре живота си — бе осигурил всичките му флангове; като включително си бе намерил и момиче. В момента имаше дискретна връзка с аспирантката Патриша Балантайн. Живееха отделно, но според сведенията поддържаха любовни отношения. Доколкото обаче можеше да се предвиди, на хоризонта не се очертаваше брак. Момичето пишеше докторска дисертация по археология и го чакаха десетина стипендии от различни фондации. Стипендии, които водеха към далечни земи и неизвестни факти. Патриша Балантайн нямаше намерение да се омъжва, поне според тайно събраните сведения.
А Матлок, чудеше се Ралф Лоринг. Какво говореха фактите за него? Биха ли оправдали избора му?
Не го оправдаваха. Не можеха. Само обучен професионалист бе в състояние да отговори на изискванията. Проблемите бяха прекалено сложни и изпълнени с уловки за един любител.
Ужасяващата ирония беше, че ако този Матлок правеше грешки и попаднеше в клопки, той би свършил работата много по-бързо от всеки професионалист.
И междувременно би загубил живота си.
— Защо смяташ, че ще приеме? — Кренстън наближаваше апартамента на Лоринг и любопитството не му даваше мира.
— Какво? Извинявай, какво каза?
— Защо смятате, че обектът ще се съгласи? Защо му трябва да приема?
— Заради по-младия му брат. С цели десет години по-млад. Родителите са доста възрастни. Много богати, много незаинтересовани. Този Матлок се смята отговорен.
— За какво?
— За смъртта на брат си. Преди три години се вкарал в гроба със свръхдоза хероин.
Ралф Лоринг караше бавно взетата под наем кола по широката, засадена с дървета улица, покрай големите старинни къщи, разположени зад безукорно поддържани морави. Някои принадлежаха на студентски организации, които обаче чувствително бяха намалели през последните десет години. Социалната им недостъпност през петдесетте и шейсетте години беше изчезнала. Някои рт най-големите сгради носеха нови имена: „Домът“, „Водолей“ (естествено)3, „Африканска общност“, „Уорик“, Зала „Лумумба“.
Университетът в Карлайл, щата Кънектикът, представляваше едно от средно големите най-„престижни“ студентски градчета, които изпъстряха пейзажа на Нова Англия. Администрацията под ръководството на своя бляскав президент доктор Ейдриън Сийлфонт преобразяваше колежа, като се опитваше да го пренесе във втората половина на XX век. Налице бяха неизбежните протестни акции, разцветът на брадите и на предметите, изучаващи Африка, които уравновесяваха спокойното благосъстояние, клубните блейзъри и финансираните от бивши възпитаници регати. Хардрокът и факултетните чайове с танци търсеха начини за съжителство.
3
Според убежденията на участниците в младежките движения на Запад през шейсетте години щастието ще настъпи в „Ерата на Водолея“. — Б. пр.