На Матлок не се наложи да използува месинговото чукче, монтирано до гротескната желязна маска, окачена на ръба на рамката на вратата. Голямата врата се отвори още с приближаването му и един студент го поздрави с белозъба усмивка.
— Надявам се, че ще изтърпите ритуала. Без това не може.
— Благодаря, Джони. Не бих го пропуснал за нищо на света. — Матлок влезе и вниманието му веднага беше привлечено от огромното количество запалени свещи във вестибюла и околните стаи. — Прилича на опело. Къде е ковчегът?
— По-късно. Изчакайте и ще видите.
Към тях приближи негър, в когото Матлок позна един от екстремистите на студентското градче. Косата на Адам Уилямс беше дълга, подстригана в африкански стил, в полукръг около главата му. Чертите му бяха изострени.
— Добър вечер — каза Уилямс със заразителна усмивка. — Добре дошли.
— Благодаря. — Ръкуваха се. — Обстановката е доста погребална. Тъкмо питах Джони къде е ковчегът.
Уилямс се засмя. Очите му бяха интелигентни, а усмивката — неподправена, без следа от високомерие. Отблизо не си личеше пламенността, която той излъчваше от трибуната. Матлок не беше изненадан. Колегите му от факултета, които преподаваха на Уилямс, често споменаваха кроткото му добродушно държане. Съвсем различен от облика, който бързо се превръщаше в национален символ.
— О, Господи! В такъв случай ние разваляме атмосферата! Поводът е щастлив. Може би е малко отблъскващ, но по същество е весел.
— з май че не разбирам — усмихна се Матлок.
— Когато един юноша от племето достига възрастта на мъжествеността, началото на активния, отговорен живот, това е време за ликуване. Никакви ковчези, никакви тъжни савани.
— Точно така! Точно така, Адам — възкликна възторжено момчето на име Джони.
— Защо не донесеш на мистър Матлок от питието, братко? — Обърна се към Матлок. — До края на церемонията всички пият едно и също — нарича се пунш „Суахили“. Имате ли нещо против?
— Не, разбира се.
— Добре.
Джони изчезна в тълпата при купата с пунш. Адам се усмихна.
— Това е лека ромова напитка с лимонада и сок от червени боровинки. Не е лоша… Благодаря ви, че дойдохте. Говоря сериозно.
— За мен поканата беше изненада. Мислех, че тези ритуали са за Много тесен кръг.
Джони се върна с чаша пунш „Суахили“ за Матлок.
— Знаете ли какво? Брат Дейвис, тоест Бил Дейвис, каза, че сте го предупредили за опасността да го изключите за слаб успех, а в средата на семестъра сте му писали отличен.
— Брат Дейвис си размърда дебелия задник и започна да учи. — Матлок погледна към Адам Уилямс. — Не възразявате срещу такъв вид подкрепа от страна на белите, нали?
Уилямс се усмихна широко и сложи ръка върху рамото на Матлок.
— Не, сър, бвана17… В тази област вие управлявате цар-Соломоновите мини. Брат Дейвис е дошъл тук да учи колкото може повече и да напредне, доколкото му позволяват възможностите. По това няма спор. Не щадете брата.
— Вие наистина ме плашите. — Матлок говореше с лекота, каквато не усещаше.
— Няма защо. Аз съм само един прагматик… Трябва да се погрижа за последните приготовления. Ще се видим пак.
Уилямс поздрави един минаващ студент и тръгна през тълпата към стълбите.
— Елате, мистър Матлок. Ще ви покажа обновленията.
Джони поведе Матлок към бившата зала на „Алфа Делта Фи“.
В морето от тъмнокожи лица Матлок съзря съвсем малко недоверчиви и враждебни погледи. Може би по-здравите, отправени към него, не бяха толкова открити, колкото биха били вън, в градчето, но в общи линии присъствието му беше прието. За миг си помисли, че ако знаеха защо е дошъл, обитателите на Зала „Лумумба“ щяха да се нахвърлят гневно върху него. Беше единственият бял.
Обновленията в залата бяха драстични. Изчезнали бяха широките ламперии от тъмно дърво, дебелите дъбови седалки под големите катедрални прозорци и тежките солидни мебели от тъмночервена кожа. Залата беше превърната в нещо съвсем различно. Арковидните прозорци не съществуваха. Горните им части бяха квадратни, заобиколени от черни дюбели, които приличаха на дълги правоъгълни пукнатини. От прозорците към стените се простираха груби ивици тънко бамбуково дърво, лакирани до блясък. Същото покритие имаше и на тавана: хиляди лъскави сламки се събираха към центъра. В средата се виждаше голям кръг, с диаметър може би един метър, в който беше поставена плътна плоча от зърнесто стъкло. От него бликаше ярка жълтеникавобяла светлина, чийто поток се разбиваше на капки над залата. Мебелировката, която се виждаше през масата от тела, се състоеше от различни ниско срязани дънери с разнообразна форма, поставени на къси крака — Матлок реши, че това са масите. Вместо столове имаше дузина възглавници с ярки цветове, разхвърляни до стените.