— Изключено. Братята репетираха няколко месеца.
— Това е опасно недомислие и вие го знаете — прекъсна го Матлок. — Казвам ви, Уилямс, прекратете всичко това или аз ще го прекратя!
Тълпата изкрещя. Церемонията беше завършила.
— Видяхте ли, че няма нищо страшно? — попита Уилямс.
Двамата с Матлок се бяха усамотили в единия ъгъл на залата.
— Все пак не може да вършите такива неща! Дяволски опасно е!
— Преувеличавате… А, нека ви запозная с още един гост. — Уилямс вдигна ръка и висок, слаб тъмнокож мъж с ниско подстригана коса и очила, облечен в скъп, добре ушит кафяв костюм, се приближи до тях. — Това е Джулиан Дюнойс, мистър Матлок. Брат Джулиан е нашият хореограф.
— Приятно ми е. — Дюнойс протегна ръка, говореше с лек акцент.
— Брат Джулиан е от Хаити… Завършил е право в Харвардския университет. Смятам, ще се съгласите, че жизненият му път е съвсем необикновен за един хаитянин.
Несъмнено…
— Преувеличаваш, Адам — Усмихна се Джулиан. — Току-що и аз казах същото на мистър Матлок. Той пък преувеличаваше опасността на церемонията.
— Е, опасност има — както е опасно да се пресича булевардът със завързани очи.
— Може и да сте прав — съгласи се Матлок. — Но вероятността от допускането на грешка ме ужасява.
— Не е толкова голяма, колкото мислите. — Напевният глас на хаитянина беше успокояващ и приятен. — Между другото, аз съм ваш почитател. Трудовете ви върху елизабетинските писатели ми доставиха голямо удоволствие. Мога ли да добавя, че не сте точно такъв, какъвто очаквах. Искам да кажа, че сте много, много по-млад.
— Ласкаете ме. Не предполагах, че съм известен в правните учебни заведения.
— Държавният ми изпит беше по английска литература. Адам учтиво се намеси:
— Забавлявайте се. След няколко минути горе ще сервират напитки, просто следвайте тълпата. Аз имам малко работа… Радвам се, че се запознахте. И двамата сте чужденци тук в известен смисъл. В непознати места чужденците трябва да са заедно. Действува успокоително.
Погледна загадъчно Дюнойс и бързо изчезна в тълпата.
— Защо Адам смята, че трябва да говори възможно най-неразбираемо? — попита Матлок.
— Много е млад. Непрекъснато се стреми да прави впечатление. Изключително умен, но е още млад.
— Извинете, но и вие не сте древен старец. Съмнявам се, че сте много по-възрастен от Адам.
Мъжът в скъпия костюм погледна Матлок в очите и се засмя.
— Сега вие ме ласкаете — рече. — Ако цветът на лицето ми не прикриваше така добре възрастта ми, щяхте да разберете, че съм точно една година, четири месеца и шестнайсет дни по-възрастен от вас.
Матлок се вгледа в негъра занемял. Трябваше му почти цяла минута да асимилира думите на адвоката и техния скрит смисъл.
Очите на тъмнокожия не трепваха. Отвръщаше невъзмутимо на погледа му. Накрая Матлок се окопити. — Не ми харесват тези игри.
— Хайде, хайде, нали и двамата сме тук поради една и съща причина. Да се качим горе и да пийнем… Бърбън и сода, нали? И малко лимон, ако не се лъжа.
Дюнойс тръгна през тълпата и на Матлок не му оставаше друго, освен да го последва.
Дюнойс се облегна на тухлената стена.
— Добре — каза Матлок. — Край на любезностите. Всички видяха представлението ви долу, а и аз вече няма кого да впечатлявам с бялата си кожа. Мисля, че е време за обясненията.
Бяха сами на верандата. И двамата държаха чаши.
— Ай, какви сме професионалисти! Искате ли пура? Уверявам ви, че е хаванска.
— Никакви пури. Само разговор. Дойдох тази вечер тук, защото има приятели. Почувствувах поканата като привилегия… А вие сега й придавате друг смисъл, който не ми харесва.
— Браво! Браво! — възкликна Дюнойс и вдигна чашата си. — Много добре го правите… Не се тревожете, те не знаят нищо. Може би подозират, но повярвайте ми, подозренията им са съвсем смътни.
— За какво, по дяловите, говорите?
— Изпийте питието си и да излезем на моравата.
Дюнойс гаврътна рома и Матлок машинално изпи остатъка от своя бърбън. После слязоха по стълбите на Зала „Лумумба“ и Матлок последва тъмнокожия до ствола на голям бряст. Дюнойс внезапно се обърна и сграбчи Матлок за раменете.
— Пуснете ме!
— Слушайте! Искам онзи документ! Трябва да го имам! А вие ще ми кажете къде е!
Матлок разпери ръце, за да се отскубне от Дюнойс. Но ръцете му не реагираха. Внезапно бяха станали тежки, ужасно тежки. Чу някакво свистене. Засилващо се, пронизително свистене в главата.
— Какво? Какво?… Какъв документ? Нямам никакъв документ…
— Не ставайте упорит! Знайте, че ще го намерим!… Кажете ми къде е!