Матлок усети, че го натискат към земята. Очертанията на голямото дърво над него започнаха да се въртят, а свистенето в мозъка му ставаше все по-силно. Непоносимо беше. Бореше се да свърже мислите си.
— Какво правите? Какво правите с мен?
— Документът, Матлок! Къде е корсиканският документ?
— Махайте се! — Матлок се опита да извика, но от устата му не излезе нищо.
— Сребристият документ, да пукнеш дано!
— Няма документ… Няма. Нямам документ!
— Чуйте ме! Току-що пихте. Нали помните напитката?… Току-що я допихте. Помните ли? Сега не бива да сте сам!
— Какво?… Какво? Махнете се! Смазвате ме!
— Дори не ви докосвам. Това е от питието! Току-що погълнахте три таблетки лизергинова киселина! Зле сте, докторе!… А сега кажете къде е документът!
В някаква вътрешна ниша на ума си успя да открие миг на яснота. През виещите се, обръщащи се и завихрени спирали на избухващите в мозъка му цветове видя очертанията на човека над себе си и замахна. Сграбчи бялата риза между тъмните граници на сакото и я дръпна надолу с всичката сила, която можа да събере. Вдигна юмрук и удари навеждащото се лице. След като лицето се замъгли, започна безмилостно да боксира гърлото под него. Почувствува счупването на очилата, разбра, че юмрукът му е ударил очите и заби стъклата в клатушкащата се глава.
Не знаеше колко време е продължило всичко това. Дюнойс лежеше до него в безсъзнание.
Разбра, че трябва да бяга, да се спасява. Какво беше казал Дюнойс?… „Не бива да сте сам!“ Не бива! Трябваше да намери Пат! Пат щеше да знае какво да направи. Трябваше да я намери! Химикалът в тялото му скоро щеше да задействува с пълна сила и той го знаеше. Бягай, за Бога!
Но къде? Накъде? Не знаеше пътя! Проклетият, дяволски път! Там беше улицата, той се затича по нея, но дали това бе правилният път?! Беше ли правилната посока?!
Тогава чу колата. Наближаваше завоя и шофьорът го гледаше. Гледаше го и затова побягна още по-бързо, препъна се на ъгъла, падна на паважа и пак стана. Тичаше, велики Боже, как тичаше, докато въздухът изчезна от дробовете му и вече не можеше да контролира краката си. Почувствува, че завива към широкия залив на уличното платно, което изведнъж се превърна в река — черна, воняща река, в която щеше да се удави.
Чу като в просъница писък на спирачки. Заслепиха го фарове, мъжка фигура се наведе над него и посегна към очите му. Вече не даваше пет пари за нищо. Вместо това се разсмя. Смееше се през кръвта, която бликаше по лицето и се стичаше в устата му.
Смееше се истерично, когато Джейсън Грийнбърг го внесе в колата.
Изведнъж земята, светът, планетата, галактиката и цялата слънчева система обезумяха.
Десета глава
Нощта беше истинска агония.
Утрото внесе известна доза реалност, по-малко за Матлок, отколкото за двамата, седнали от двете страни на леглото му. Джейсън Грийнбърг, с ръце спокойно скръстени в скута, го погледна с големите си тъжни очи. Патриша Балантайн държеше студена кърпа на челото на Матлок.
— Хубава вечер са ти устроили, приятелче.
— Шшт! — прошепна момичето. — Оставете го.
Очите на Матлок обиколиха стаята. Беше в апартамента на Пат, в нейната спалня, в нейното легло.
— Дадоха ми киселина.
— Вече знаем… Извикахме лекар, докарахме го от Личфийлд. Той е симпатягата, чиито очи се опита да извадиш. Не се безпокой, наш служител е.
— Пат? Но защо…
— Ти си много мил наркоман, Джейми. През цялото време викаше името ми.
— Това беше и най-разумното — намеси си Грийнбърг. — Никакви болници. Никакви регистрационни картони. Съвсем дискретно, добра идея беше. Освен това си много убедителен, като се разбеснееш. Много по-силен си, отколкото смятах. Особено за такъв слаб хандбалист като теб.
— Не трябваше да ме водите тук. По дяволите, Грийнбърг, не трябваше да ме водите тук!
— Ако за момент забравим, че идеята беше твоя…
— Аз бях упоен!
— Идеята беше добра. Какво би предпочел? В „Бърза помощ“? „Кой е тоя на носилката, докторе? Дето крещи…“ — „А, това е онзи професор Матлок, сестра. Направил е киселинна разходка.“
— Знаеш какво искам да кажа! Можеше да ме заведеш вкъщи. Вързан.
— Радвам се да чуя, че не знаеш твърде много за киселината — отбеляза Грийнбърг.
— Джейми, той иска да каже… — Пат взе ръката му, — че ако си в тежко състояние, трябва да бъдеш с някого, който те познава много добре.
Матлок погледна момичето. После Грийнбърг.
— Какво си й казал?
— Че доброволно си пожелал да ни помогнеш и че ние сме ти благодарни. С твоя помощ можем да предотвратим влошаването на едно сериозно положение.
Грийнбърг говореше монотонно, очевидно не искаше да се разпростира.