— Обяснението беше загадъчно — каза Пат. — Не би ми дал и него, ако не го бях заплашила.
— Щеше да вика полиция — въздъхна Грийнбърг и тъгата в очите му се сгъсти. — Възнамеряваше да ме прати в затвора, задето съм те упоил. Нямах избор.
Матлок се усмихна.
— Защо го правиш, Джейми? — Пат не виждаше нищо забавно.
— Човекът ти каза — положението е сериозно.
— Но защо ти?
— Защото мога.
— Какво? Да топиш децата…
— Казах ви — намеси се Джейсън. — Студентите не ни интересуват.
— А какво е Зала „Лумумба“? Клон на „Дженеръл Мотърс“?
— Място за контакти, но има и други. Откровено казано, бихме предпочели да нямаме нищо общо с тях, но за жалост не можем да избираме.
— Това звучи оскърбително.
— Трудно ще кажа нещо, мис Балантайн, без да ви засегна.
— Може и така да е. Но аз все пак си мислех, че ФБР има по-важна работа от преследването на студенти. Очевидно греша.
— Хайде, хайде. — Матлок стисна ръката й. Тя я изтегли от неговата.
— Не, аз наистина мисля така, Джейми! Тук навсякъде има наркотици — из целия университет. Понякога се прекалява, но в повечето случаи е относително безобидно. И двамата го знаем. Защо изведнъж се спряхте на момчетата от Зала „Лумумба“?
— Нищо няма да им сторим. Искаме само да им помогнем. Грийнбърг беше уморен от дългата нощ. Раздразнението му започваше да избива.
— Не ми харесва начинът, по който помагате, както не ми харесва това, което се случи с Джейми! Защо го изпратихте там?
— Не ме е изпращал. Сам си издействувах да отида. — Защо?
— Твърде сложно е да ти обяснявам и съм много уморен.
— Мистър Грийнбърг вече ми обясни. Дали са ти задача, нали? Не могат да си свършат сами работата и затова се спират на един мил и сговорчив човек да я свърши вместо тях. Ти поемаш всички рискове, а след това никой няма да ти има доверие в университета, Джейми! За Бога, тук е твоят дом, твоята работа!
Матлок задържа погледа й в желанието си да я успокои.
— Знам това по-добре от теб. Моят дом има нужда от помощ. И това не е шега, Пат. Мисля, че си заслужава риска.
— Не разбирам нищо.
— Не можете да го разберете, мис Балантайн, защото нямаме право да ви кажем всичко. Ще трябва да се примирите с това.
— Така ли?
— Моля те — настоя Матлок. — Той спаси живота ми. — Това е силно казано, професоре — сви рамене Грийнбърг. Пат се изправи.
— А пък аз мисля, че той първо те е изхвърлил през борда, а след това се е сетил да ти метне въже… Как се чувствуваш?
— Добре — отвърна Матлок.
— Трябва да тръгвам. Но ако искаш, ще остана. — Не, върви. Ще ти се обадя по-късно. Благодаря за всичка. Момичето погледна бегло Грийнбърг — не беше приятелски поглед, и отиде до тоалетката. Взе четка, започна бързо да реши косата си, после я завърза с оранжева панделка. Наблюдаваше Грийнбърг в огледалото. Той също я гледаше.
— А човекът, който ме следи, мистър Грийнбърг? От вашите хора ли е?
— Никак не ми е приятно. — Съжалявам. Пат се обърна.
— Моля ви, кажете му да се махне.
— Не мога. Ще му кажа обаче да се прикрива по-добре.
Тя взе портмонето си от тоалетката, посегна надолу към пода, вдигна нагънатата си като хармоника чанта и излезе от спалнята. След няколко секунди двамата мъже чуха вратата на апартамента да се отваря и затваря решително.
— Младата жена е със силен характер — отбеляза Грийнбърг.
— За това си има причини.
— Какво искаш да кажеш?
— Мислех, че познаваш хората, с които работиш…
— Още не съм се запознал с всички материали. Забрави ли, че бях резерва?
— Да.
— Тогава ще ти спестя времето. В края на петдесетте години баща й пострадал от антикомунистическата истерия на маккартизма и бил изгонен от Държавния департамент. Бил много опасен според тях — работел като консултант по чужди езици. Уволнили го, защото превеждал вестници.
— По дяволите!
— Много точно се изрази. Оттогава не се е съвзел. А тя цял живот кара на стипендии. Затова е мнителна към хората от твоята професия.
Матлок отвори вратата на апартамента си и влезе в антрето. Както очакваше, Пат беше свършила добра работа по подреждането. Дори пердетата бяха окачени. Минаваше три часът — денят беше загубен. Грийнбърг беше настоял да отидат в Личфийлд за повторен медицински преглед. Присъдата беше: „Разнебитен, но годен.“
Спряха да обядват в „Чешърската котка“. Докато се хранеше, Матлок не можеше да откъсне очи от малката маса, на която преди четири дни беше седял Ралф Лоринг със сгънатия си вестник. Обядваха мълчаливо, но не бяха напрегнати — двамата мъже се чувствуваха добре заедно, не разговаряха, тъй като всеки от тях имаше какво да обмисли.