Като оглеждаше залятото със слънце студентско градче, Лоринг мислеше колко невероятно изглежда в такава общност да се таят истински проблеми.
И най-малко от всичко проблемът, който го беше довел.
А все пак той съществуваше.
Карлайл беше бомба със закъснител, която при детонация щеше да вземе извънредно много жертви. Лоринг знаеше, че взривът е неминуем, А онова, което щеше да се случи преди него, беше непредсказуемо.
И само той можеше да предизвика възможно най-благоприятния вариант. Ключът беше Джеймс Барбър Матлок, доктор по философия.
Лоринг мина с колата покрай привлекателна двуетажна факултетска жилищна сграда, в която имаше четири апартамента, всеки с отделен вход. Смяташе се за една от хубавите къщи на факултета и обикновено се обитаваше от интелигентни млади семейства, още недостигнали равнището, необходимо за закупуване на собствена къща. Жилището на Матлок беше на първия етаж от западната страна.
Лоринг бавно отмина блока и паркира на отсрещната страна на улицата, диагонално от вратата на Матлок. Нямаше време да чака дълго, въртеше се на седалката, оглеждаше изпитателно колите и пешеходците в неделната утрин и отбеляза със задоволство, че самият той не е наблюдаван. Това беше жизненоважно. Според досието, съставено въз основа на наблюденията над Матлок, в неделя младият професор обикновено чете вестници докъм обяд, а след това отива с колата в северната част на Карлайл, където в един от удобните апартаменти, запазени за аспиранти, живееше Патриша Балантайн. Ако тя, разбира се, не бе прекарала нощта при него. В такъв случай двамата редовно излизаха да обядват извън града, връщаха се в апартамента на Матлок или отиваха на юг в Хартфорд или в Ню Хейвън. Естествено имаше и вариации. Момичето и Матлок често заминаваха нанякъде в събота и неделя и се регистрираха като съпрузи. Но не и тази неделя. Службата за наблюдение го беше потвърдила.
Лоринг погледна часовника си. Беше един без двайсет, но Матлок още си бе вкъщи. Времето изтичаше. След няколко минути Лоринг трябваше да се яви на Кресънт Стрийт. Кресънт Стрийт номер 217. Там следваше да смени за втори път колата си.
Знаеше, че не е нужно да наблюдава Матлок. Нали беше изчел внимателно досието, разгледал бе десетките снимки и дори бе поговорил малко с доктор Сийлфонт, президента на Карлайл. Все пак всеки агент имаше свои методи на работа — неговите включваха наблюдение на обекта няколко часа преди осъществяване на контакта. Някои колеги в министерството твърдяха, че това му вдъхвало усещане за превъзходство. Лоринг знаеше само, че му вдъхва увереност.
Външната врата на апартамента на Матлок се отвори и в слънчевата светлина се появи висок мъж. Носеше панталон в защитен цвят, мокасини и кафяв пуловер с висока яка. Лоринг забеляза, че е с приятна външност, с остри черти и сравнително дълга руса коса. Мъжът провери заключена ли е вратата, сложи си черни очила и зави по тротоара към мястото, където Лоринг предположи, че се намира паркингът. След няколко минути Джеймс Матлок се появи на улицата в малък спортен триумф.
Лоринг си направи извода, че обектът му очевидно води доста приятен живот. Достатъчни доходи, никаква отговорност, любима работа и дори удобна връзка с привлекателно момиче.
Лоринг се чудеше дали след три седмици всичко щеше да е същото за Джеймс Барбър Матлок. Защото светът му щеше да се срути.
Втора глава
Матлок натисна педала на газта и ниската кола затрепери, когато стрелката на скоростомера достигна деветдесет километра в час. Не че бързаше — Пат Балантайн щеше да го чака. Просто беше ядосан. Всъщност не ядосан, а по-скоро раздразнен. Обикновено се дразнеше от телефонните разговори с родителите си. Времето не можеше да заличи това. Нито парите, ако въобще печелеше някакви пари, които баща му да сметне достойни за уважение. Това, което го дразнеше, бе вбесяващата снизходителност. Ставаше по-зле, колкото повече старееха майка му и баща му. Вместо да се примирят с положението, те постоянно разсъждаваха върху него. Настояваха Матлок да прекара пролетната си ваканция в Скарсдейл, за да може да ходи с баща си всеки ден в Ню Йорк. В банки, при адвокати. Да се подготви за неизбежното, когато и ако то настъпеше.
— …Много неща ще трябва да преглътнеш, сине — с богоподобен глас бе казал баща му. — Знай, че не си подготвен.