— Какво, по дяволите, ми говориш? Тук пише, че съм съгласен да се оттегля.
— Не ставаш за адвокат. Не си купувай дори велосипед, преди да се посъветваш с мен.
— Какво?
— Никъде не се казва, че ако подпишеш тази глупост, си се съгласил да се оттеглиш от сцената. Правосъдието само го изисква от теб.
— Тогава защо да подписвам?
— Отличен въпрос. Можеш да си купиш велосипед… Подпиши го, ако както каза, отхвърляш препоръката да се оттеглиш.
— О, Господи! — Матлок скочи от ръба на умивалника и захвърли писмото на плота до Грийнбърг. — Може и да не познавам правото, но възможностите на английския език са ми известни. Говориш за взаимно изключващи се неща.
— Само на пръв поглед… Ще ти задам един въпрос. Да речем, че продължиш да играеш на таен агент. Допустимо ли е, че може да поискаш помощ при някакъв спешен случай?
— Разбира се. Неизбежно е.
— Няма да получиш никаква помощ, ако това писмо не се върне подписано… Не ме гледай! Аз ще бъда сменен след няколко дни. И без това твърде дълго се задържах в района.
— Доста е лицемерничко, не мислиш ли? Единственият начин, по който мога да разчитам на помощ или защита, е, като подпиша декларация, в която се твърди, че няма да имам нужда от едното или другото.
— Напоследък има нов термин за този вид дейност. Нарича се „обезопасен напредък“, Използувай каквото и когото можеш, но не поемай вината, ако планът се провали, и не носи отговорност.
— Значи, ако не подпиша, скачам без парашут.
— Казах ти. Приеми един безплатен съвет, аз съм добър адвокат. Зарежи всичко. Забрави случая. Наистина го забрави.
— Но аз вече ти казах не мога.
Грийнбърг посегна към чашата.
— Каквото и да направиш, няма да върнеш брат си.
— Знам.
Матлок беше развълнуван, но отговори твърдо.
— Може би ще спасиш други братя, ала по-вероятно и това няма да стане. Във всеки случай някой може да изхвръкне от професионалните редици. Неприятно ми е да го призная, но Кресъл беше прав. И ако не намерим начин да разберем какво ще се случи на срещата след няколко седмици, ще има и други.
— Съгласен съм с всичко, което казваш.
— Тогава защо се колебаеш? Оттегли се.
— Защо ли… Защото още не съм ти разказал моята история. Не помниш ли? Ти имаше предимство, но моят ред не е минал.
— Казвай.
И Матлок му каза. Всичко, което знаеше за Лукас Херън легендата, гиганта, „великия стар орел“ на Карлайл. Обзетият от ужас старец, тичащ из гората. Риданието и единствената дума „Нимрод“. Грийнбърг слушаше и очите му ставаха все по-тъжни. Когато Матлок свърши, допи чашата си и мрачно кимна.
— И ти му разказа всичко, така ли? Не можа да дойдеш при мен, а трябваше да отидеш при него. При твоя светец с кофа кръв в ръцете… Лоринг беше прав. Трябваше да намерим съвестен аматьор… Навсякъде само аматьори… Поне едно мога да ти призная. Имаш съвест. Нещо, което не бих могъл да заявя за тила.
— А какво трябваше да направя?
— Подпиши тази гадост. — Грийнбърг взе от плота писмото на Министерството на правосъдието и го подаде на Матлок. — Ще имаш нужда от помощ.
Патриша Балантайн вървеше, съпроводена от Матлок, към малката маса в дъното на „Чешърската котка“. Пътуването им до ресторанта мина напрегнато. Тя го сгълча кисело за сътрудничеството му с правителствените учреждения и особено с Федералното бюро за разследване. Каза, че работата не е в нейните либерални възгледи — просто такива организации са превърнали страната почти в полицейска държава.
Знаеше го от личен опит — с очите си бе видяла как действува ФБР и беше сигурна, че случаят с баща й съвсем не е изолирано явление.
Матлок й държа стола, докато седне, като при това леко я докосна по раменете. Искаше му се да я докосне, да я подкрепи, да намали въображаемата обида. Масата беше малка, до прозореца, на няколко крачки от терасата, която съвсем скоро, към края на май, щеше да се използува за обеди на открито. Седна срещу Патриша и взе ръката й.
— Няма да се извинявам за това, което върша. Убеден съм, че трябва да се свърши. Нито съм герой, нито полицейски доносник. От мен не се изискват героични дела, а сведения, от които се нуждаят и ще помогнат на много хора. А тези хора имат огромна нужда от помощ.
— А тези хора ще получат ли помощ? Или просто ще бъдат съдени? Няма ли вместо в болници и клиники… да се озоват в затвора?
— Министерството на правосъдието не се интересува от болните младежи, а от хората, които ги разболяват. В това отношение стремежът им съвпада с моя.