— Но междувременно младежите ще пострадат.
— Може би някои. Но те не са много.
— Това е отвратително. — Момичето дръпна ръката си от неговата. — Това е долно. Кой взема тези решения? Ти ли?
— Струва ми се, че започваш да страдаш от натрапчиви идеи.
— Аз съм била там и мога да те уверя, че никак не е приятно.
— Сега нещата са различни. Познавам само двама от тях. Единият… се оттегли. Другият е Грийнбърг. Те нямат нищо общо с кошмарите ти от петдесетте години. Можеш да ми вярваш.
— Много бих искала.
Управителят на „Чешърската котка“ се приближи до тях.
— Викат ви на телефона, мистър Матлок.
Матлок усети, че стомахът му се свива. Страх. Само един човек знаеше къде се намира — Джейсън Грийнбърг. — Благодаря, Хари.
— Можете да говорите от моя кабинет,
Матлок стана от стола и погледна Пат. Вече няколко месеца ходеха заедно по ресторанти, на гости и на вечери, но никога не го бяха викали на телефона. Той прочете в погледа й, че и тя мисли същото. После с бърза стъпка се отправи към кабинета на управителя.
— Ало?
— Ти ли си, Джим? — беше Грийнбърг, разбира се. — Кажи, Джейсън.
— Извинявай, че те безпокоя, но се налага.
— Какво става, за Бога?
— Лукас Херън е мъртъв. Самоубил се е преди около час.
Отново същата болка в стомаха. Този път не беше пристъп, а остър като с нож удар, от който дъхът му секна. Пред очите му се мярна препъващият се, обзет от ужас старец, тичащ през ливадата към гъстата гора. И глухото ридание, и името „Нимрод“, прошепнато с омраза.
— Ало, какво ти стана?
— Нищо, нищо, добре съм.
Матлок си спомни малката фотография в черна рамка на тъмнокос офицер с автомат в едната ръка и карта в другата, с волево слабовато лице и поглед, отправен нагоре, към небето.
Преди четвърт век.
— По-добре се прибери у дома… — Грийнбърг му заповядваше, но му стигна умът да го стори достатъчно меко.
— Кой го намери? — Моят човек. Още никой не знае.
— Твоят човек ли?
— След разговора ни поставих Херън под наблюдение. Той влязъл в къщата му и го намерил.
— Как?
— Прерязал си е вените в банята.
— О, Господи! Какво направих!
— Престани! Прибирай се вкъщи. Трябва да се свържем с някои хора… Хайде, Джим.
— Какво да кажа на Пат? — Матлок се опита да събере мислите си, но те се връщаха към безпомощния, изплашен старец.
— Колкото по-малко, толкова по-добре. Побързай.
Матлок остави слушалката и няколко пъти пое дълбоко въздух. Потърси цигара, но се сети, че ги остави на масата.
Масата. Пат. Трябваше да измисли някакво обяснение за нея.
Истината. По дяволите, само истината.
Заобиколи двете антични колони и се отправи към дъното на залата и малката маса до прозореца. Макар да беше потресен от думите на Грийнбърг, усещаше и леко облекчение от взетото решение да каже всичко на Пат. Бог му беше свидетел, че имаше нужда да поговори откровено и с някой друг освен с Грийнбърг и Кресъл.
Кресъл! В седем часа трябваше да бъде при него. Съвсем беше забравил.
Но мисълта за Сам Кресъл мигновено излетя от ума му. На малката странична маса до прозореца нямаше никой. Пат бе изчезнала.
Тринайсета глава
— Значи никой не я е видял да си отива?
Грийнбърг вървеше зад разстроения Матлок от антрето към хола. От спалнята се чуваше гласът на Сам Кресъл, който крещеше възбудено в телефонната слушалка. Матлок го забеляза машинално, тъй като мислеше едновременно за няколко неща.
— Това там е Сам, нали? — попита той. — Знаели за Херън?
— Да. Обадих му се, след като говорих с теб…
А сервитьорките? Пита ли ги?
— Разбира се. Нито една не можа да ми каже нещо с положителност. Заведението беше пълно. Една каза, че може да е отишла до тоалетната. Друга намекна, че може би става дума за жената, която си тръгнала с двамата от една съседна маса.
— Нали на излизане трябва да минат покрай теб и щеше да ги видиш?
— Не е задължително. Ние седяхме в дъното. Там има две-три врати, които водят към терасата. През лятото, особено когато има наплив, на терасата изнасят маси.
— С твоята кола ли бяхте?
— Естествено.
— Не я ли видя някъде вън?
— Не.
— Имаше ли познати наоколо?
— Всъщност не съм и гледал. Бях… погълнат от свои мисли.
Матлок запали цигара. Клечката в ръката му трепереше.
— Ако питаш мен, видяла е някой познат и го е помолила да я закара вкъщи. Жена като нея няма да се остави току-така да я отведат против волята й.
— Знам. Мина ми през ума.
— Да не сте скарани?
— Може да се каже, че кавгата отшумяваше, но не беше свършила. Може да се е ядосала отново от повикването на телефона. Преподавателите по староанглийска литература рядко ги търсят по телефона в ресторантите.