— …Ти си едничкото, което ни остава, мили — промълви и майка му с нескрита болка.
Матлок знаеше, че те с наслада предвкусват своята мъченическа раздяла с този свят. Оставили бяха своя следа, поне баща му. Най-смешното беше, че родителите му бяха силни като стадо мулета и здрави като диви коне. Щяха да го надживеят с няколко десетилетия.
Истината беше, че го искаха за себе си много повече, отколкото той тях. Особено през последните три години, след смъртта на Дейвид. Може би, мислеше Матлок, докато спираше пред апартамента на Пат, раздразнението ми се корени в моята собствена вина. Не беше си простил смъртта на Дейвид. И никога нямаше да го стори.
Не искаше да стои в Скарсдейл през ваканцията. Не искаше да си спомня. Сега имаше кой да му помогне да забрави онези ужасни години на смърт, липса на обич и нерешителност. Беше обещал на Пат да я заведе в Сейнт Томас.
Извънградската страноприемница се казваше „Чешърската котка“ и както подсказваше името й, беше в стил „английска кръчма“. Храната беше прилична, напитките обилни и тези фактори я бяха превърнали в любимо място на кънектикътските университетски среди. Матлок и Пат бяха изпили втория си коктейл. Поръчаха си говеждо печено и йоркширски пудинг. В просторния ресторант имаше около десетина двойки и няколко семейства. В ъгъла, сам на маса, седеше мъж и четеше „Ню Йорк Таймс“, чиито страници бяха прегънати вертикално, както правят пътници, пътуващи редовно с влак.
— Вероятно е разярен баща, очакваш опозорилия го син. Познат тип. Всяка сутрин пътуват с влака за Скарсдейл.
— Прекалено е спокоен.
— Научават се да прикриват своята напрегнатост. Само техните аптекари знаят. Колко успокоителни средства им изписват!
— Винаги обаче проявяват някакви признаци, а при този липсват. Изглежда направо самодоволен. Грешиш.
— Просто не познаваш Скарсдейл. Там самодоволството е регистрирана търговска марка. Не можеш да си купиш къща без него.
— Понеже стана дума, какво възнамеряваш да правиш? Наистина смятам, че трябва да отменим Сейнт Томас.
— А аз не. Зимата беше тежка, заслужаваме малко слънце. Освен това те са неразумни в претенциите си. Машинациите на семейство Матлок никак не ме интересуват, само ще си загубя времето. Дори да се случи невероятното и те умрат, ще има кой да се заеме с делата.
— Нали се разбрахме, че това е само предлог. Искат да поостанеш при тях. Струва ми се трогателно, че го правят по този начин.
— Няма нищо трогателно, това са прозрачните опити на баща ми да ме изнуди… Гледай, нашият пътник се отказа да чака.
Мъжът с вестника допи чашата си, като обясняваше на келнерката, че няма да поръчва обяд.
— Обзалагам се, че си е представил коженото яке на сина си, дългата му коса, може би и босите му крака и го е обзела паника.
— Като че ли го пожелаваш на горкия човечец.
— Не. Дори му съчувствувам. Не мога да понасям упадъка, който съпътствува бунтарството. Получавам угризения на съвестта.
— Много сте смешен, редник Матлок — отбеляза Пат, като намекна за безславната му военна кариера. — Искаш ли след обяда да идем в Хартфорд? Дават хубав филм.
— Съжалявам, забравих да ти кажа. Днес не може… Сийлфонт ми се обади сутринта, че привечер ще има съвещание. Каза, че е важно.
— За какво?
— Не знам. Може би африканските течения му създават грижи. Онзи, когото привлякох от Хауърд, се оказа голяма работа. Мисля, че убежденията му са по-десни от тези на Людовик Четиринайсети.
— Ужасен си — усмихна се тя. Матлок взе ръката й.
Жилището на доктор Ейдриън Сийлфонт беше подобаващо внушително. Представляваше голям бял замък в колониален стил, с широки мраморни стъпала, водещи към тежка двойна врата, украсена с релефна резба. По дължината на фасадата се издигаха йонийски колони, които поглъщаха ширината й. След залез слънце на ливадата се включваха прожектори.
Матлок се изкачи по стълбите към вратата и натисна звънеца. След трийсет секунди му отвори прислужница, която го поведе през вестибюла към задната част на къщата, в голямата библиотека на доктор Сийлфонт.
Ейдриън Сийлфонт беше застанал в средата на стаята с още двама мъже. Матлок както винаги беше впечатлен от осанката му. Висок над метър и осемдесет, слаб, с изящни черти, той излъчваше топлота, която докосваше всички наоколо. Притежаваше неподправено смирение, което прикриваше изключителния му ум от онези, които не го познаваха. Матлок много го харесваше.
— Здравей, Джеймс. — Сийлфонт му подаде ръка. — Мистър Лоринг, разрешете ми да ви представя доктор Матлок.