Тъмнокожият прислужник на паркинга се засмя на командата на своя южняк господар. Стоктън подхвърли половин долар във въздуха и младежът го улови с широка усмивка.
— Благодаря ви, сър!
— Отнасяй се добре с тях и те ще ти отвърнат със същото. Нали, момче? Отнасям ли се добре с теб?
На Матлок за миг му се стори, че участвува в долнопробна реклама, но скоро се убеди, че Хауард Стоктън е искрен. Искрен до корените на посребрената руса коса над загоряло от слънце лице, което на свой ред подчертаваше белите мустаци и тъмносините очи, обградени от ситни бръчици като на човек, който живее охолно.
— Добре дошли в „Кармаунт“, мистър Матлок.
— Благодаря. Наричайте ме Джим.
— Джим? Обичам това име. Нещо добро и честно звънти в него! Приятелите ми ме наричат Хауард. Наричайте ме Хауард.
Това, което успя да види от Кармаунтския извънградски клуб, напомни на Матлок за сградите отпреди Гражданската война. И защо не, като се има предвид собственикът? Палми в саксии, изящни полилеи, светлосини копринени тапети в стил рококо, по които подскачаха разкрасени фигури с напудрени перуки. Хауард Стоктън беше привърженик на живота, който бе рухнал през 1865 г., но не смяташе да си го признава. Дори слугите, предимно черни, носеха ливреи, истински ливреи с три четвърти панталони и всичко останало. От големия ресторант долиташе приглушена музика в дъното струнен октет свиреше изискано по отдавна забравен начин. В центъра на главната зала имаше грациозно извити стълби, които биха зарадвали както Джеферсън Дейвис24, така и Дейвид О. Селзник25. Имаше и много привлекателни жени, хванали под ръка недотам привлекателни мъже.
Невероятно, мислеше Матлок, докато вървеше редом с домакина към неговата тъй наречена скромна лична библиотека.
Южнякът затвори плътната тапицирана врата и се запъти към добре заредено махагоново барче. Напълни две чаши, без да пита.
— Сами Шарп твърди, че пиеш бърбън. Имаш вкус, от мен да знаеш. И аз пия същото. — Отнесе двете чаши при Матлок. — Вземи. В наши дни един кореняк на Вирджиния трябва да обезоръжава северняка с пълната си липса на предразсъдъци.
— Благодаря — каза Матлок, взе чашата и седна в посоченото му от Стоктън кресло.
— Този вирджинец — продължи Хауард Стоктън, щом седна срещу Матлок — има и неюжняшкия навик да пристъпва направо към въпроса… Дори не знам дали е разумно да идваш тук. Затова те вкарах в библиотеката.
— Не разбирам. Защо не ми каза по телефона да не идвам? Какви са тези игри?
— Може би ти ще ми отговориш на този въпрос. Сами твърди, че си голяма клечка. Така да се каже… от международен мащаб. Нямам нищо против. Обичам, когато умни млади хора се издигат по стълбицата на успеха. Това е похвално… Но аз си плащам сметките. Плащам всеки месец. Имам най-добрия комплекс на север от Атланта. Не искам неприятности.
— Поне от мен няма да имаш. Аз съм един уморен бизнесмен, решил да се поразвлече, и нищо повече.
— Но какво стана при Шарп? Вестниците само за това пишат! Не искам нищо подобно!
Матлок наблюдаваше южняка. Капилярите на загорялото му лице бяха кървавочервени и може би затова предпочиташе цяла година да има тен.
— Струва ми се, че не разбираш. — Матлок мереше думите си, докато вдигаше чашата. — Дошъл съм отдалече, защото трябва да съм тук, а не защото ми се иска. По чисто лични причини се оказах в района и сега обикалям. Само толкова. Просто разглеждам… До срещата.
— Каква среща?
— В Карлайл, щата Кънектикът.
Стоктън го погледна с присвити очи и подръпна безупречно подстриганите си мустаци.
— Трябва да бъдеш в Карлайл?
— Да. Поверително е, но на теб мога да го кажа.
— Нищо не си ми казал. — Стоктън продължаваше да го наблюдава и Матлок разбра, че южнякът търси фалшива нотка, погрешна дума, колеблив поглед, които да опровергаят думите му.
— Добре… Да не би и ти да имаш среща в Карлайл? След десетина дни?
Стоктън отпи, облиза си устните и остави чашата на масичката до ръката си, като че ли беше антикварна ценност.
— Аз съм просто беден южняк, който се опитва с труд да припечели някой и друг долар. Живея добре и припечелвам. Това е всичко. Не знам за никакви срещи в Карлайл.
— Съжалявам, че повдигнах въпроса. Това беше… голяма грешка от моя страна. От интерес и за двама ни е да не споменаваш за това. Нито пък за мен.
— Не се безпокой. За мен ти си приятел на Сами, който търси развлечения… и гостоприемство. — Внезапно Стоктън се наведе напред, подпря лакти на коленете си и сплете пръсти. Приличаше на свещеник, който ще изповядва свой енориаш. — Дявол да го вземе, какво се случи в Уиндзър Шоулс? Каква беше тази работа?
24
Джеферсън Дейвис (1808 — 1889) американски държавник, президент на Конфедерацията на южняците от 1861 до 1865 г. — Б. пр.