— Доколкото разбрах, някаква местна вендета. Бартолоци имал врагове. Някой спомена, че прекалено много говорел. Това сигурно се отнася и за Айело. Бяха фукльовци и двамата… А Франк случайно е попаднал там.
— Тези италианци! Всичко объркват! Но такова е нивото, нали разбираш какво искам да кажа?…
Ето пак. Същият недоизречен въпрос, само че в устата на този южняк не звучеше като въпрос. Беше изявление.
— Разбирам — уморено рече Матлок.
— Страхувам се, че имам лоша новина за теб, Джим. Затворих за няколко дни масите. След случилото се в Шоулс се уплаших като заек.
— За мен това не е лоша новина. Особено като се има предвид шансът ми напоследък.
— Чух. Сами ми каза. Но ние предлагаме и други развлечения. Обещавам, че „Кармаунт“ няма да ти се стори негостоприемен.
Двамата допиха чашите си и Стоктън, поуспокоен, придружи госта си до препълнения елегантен ресторант на „Кармаунт“. Храната беше изискана и се сервираше по начин, достоен за най-богатите плантации на Юга отпреди Гражданската война.
Въпреки че беше приятна и дори по свой начин успокояваща, вечерята не даде нищо ново на Матлок — Хауард Стоктън не желаеше да обсъжда „делата“ си освен с най-неясни изрази и с постоянни напомняния, че обслужва „янки от най-висока класа“. Речта му беше подправена с описателни анахронизми и представляваше движещо се във времето противоречие. Посред вечерята се извини и стана да се сбогува с някакъв важен член на клуба.
Едва сега на Матлок се удаде случай да огледа клиентелата на Стоктън — „янките от най-висока класа“.
Терминът подхождаше, ако думата „класа“ можеше да се замени с „пари“, но от гледна точка на Матлок не беше едно и също.
Парите се хвърляха на очи от всяка маса. Първият признак беше слънчевият загар, а действието се развиваше в началото на май в щата Кънектикът. Това бяха хора, които щом им хрумнеше, отлитаха на залените от слънцето острови. Вторият признак бе непринуденият гръден смях, който ехтеше в залата, и блясъкът на скъпоценностите. И дрехите не мълчаха — меки, елегантни костюми, копринени сака, вратовръзки „Диор“. Бутилки с искрящи скъпи вина се изстудяваха царствено в истински сребърни кофи върху триножници от черешово дърво.
Все пак нещо не е в ред, мислеше Матлок. Нещо липсва или не е на място. За известно време не можа да установи какво именно. После разбра.
Загарът, смехът, бижутата по китките, саката, вратовръзките „Диор“, парите, елегантността, блясъкът принадлежаха предимно на мъжете.
Жените, момичетата бяха в разрез с тях. Не че всички не отговаряха по стил на партньорите си, но в общи линии отстъпваха. Бяха много по-млади. Много, много по-млади. И по-различни.
Отначало не можа да разбере в какво се състои разликата. После постепенно започна да проумява. В по-голямата си част момичетата, а те бяха именно момичета, с нещо му бяха познати. Едно време често беше говорил на тази тема. Имаха вид на студентки, който е съвсем различен от начина, по който изглеждат чиновничките или секретарките. Малко повече напрежение около очите, значително по-непринудено държане при разговор. Вид на момичета, несвикнали на работно ежедневие, неседящи зад картотеки или пишещи машини. Можеше да го определи много точно, защото той съществуваше. Матлок го познаваше от десет години и не можеше да го сбърка.
После осъзна, че и в това противоречие имаше дисхармония. Облеклото на момичетата. Студентките не се обличаха така. Кройката на дрехите им беше прекалено съвършена, обмислена, ако това беше точната дума. В тези времена, когато момчетата и момичетата се обличат еднакво, те бяха твърде женствени.
Внезапно от едно истерично произнесено изречение, долетяло през няколко маси, разбра, че е прав.
— Ах, Божичко, всичко е направо прелестно!
Гласът! Господи, гласът му беше познат!
Зачуди се дали умишлено не привличат вниманието му.
Прикри лице с ръка и бавно се обърна по посока на кикотещото се момиче. То се смееше и пиеше шампанско, докато кавалерът му — много по-възрастен от него, оглеждаше със задоволство пищните му гърди.
Момичето беше Вирджиния Бийсън. Въздесъщата, незавършила съпруга на Арчър Бийсън, преподавател по история в университета в Карлайл.
Човекът, обзет от академични амбиции.
Матлок даде бакшиш на негъра, който занесе куфара му по извитите стълби до просторна, разкошно мебелирана стая, предоставена му от Стоктън. Подът беше покрит с плътен виненочервен килим, над леглото имаше балдахин, стените бяха бели, с гипсови орнаменти. Видя върху скрина кофичка с лед, две бутилки бърбън „Джак Даниълс“ и няколко чаши. Отвори куфара, извади тоалетните си принадлежности и ги постави на нощната масичка. Извади само един костюм, леко сако и два чифта панталони и ги отнесе в гардеробната стая. Върна се при куфара, вдигна го от леглото и го сложи напряко на дървените ръчки на стола.