На вратата тихо се почука. Първата му мисъл беше, че е Хауард Стоктън, но грешеше.
На вратата стоеше и се усмихваше момиче, облечено в предизвикателна тъмночервена рокля. Беше двайсетинагодишно и страхотно привлекателно.
Но усмивката му беше фалшива.
— Да?
— С най-добрите пожелания на мистър Стоктън — изговори то и влезе в стаята покрай Матлок.
Той затвори вратата и се вгледа в момичето повече учуден, отколкото объркан.
— Много предвидливо от страна на мистър Стоктън.
— Радвам се, че одобрявате. На бюрото ви има уиски, лед и чаши. Ще ми налеете ли едно малко уиски? Освен ако не бързате.
Матлок отиде бавно до бюрото.
— Не бързам. Какво предпочитате?
— Няма значение. Каквото има. Само с лед.
— Разбирам. — Матлок наля една чаша на момичето и му я занесе. — Защо не седнете?
— На леглото?
Единственият друг стол освен онзи, върху който беше сложен куфарът, се намираше в противоположния край на стаята, до френския прозорец.
— Извинете. — Свали куфара и момичето седна. Хауард Стоктън, помисли той, има вкус. Момичето е възхитително. — Как се казвате?
— Джийни.
Тя пресуши съдържанието на чашата си на няколко големи глътки. Може и да не разбираше от напитки, но умееше да пие. Когато отдели чашата от устата си, Матлок забеляза пръстена на средния пръст на дясната й ръка.
Позна го. Такива пръстени се продаваха в университетската книжарница в Уебстър, Кънектикът, на няколко преки от апартамента на Джон Холдън. Беше пръстенът на Мадисънския университет.
— А какво ще кажете, ако ви заявя, че не ме интересувате? — попита Матлок, опрял гръб o дебелия стълб на анахроничния балдахин над леглото.
— Ще се учудя. Нямате вид на сбъркан. — Не съм.
Момичето вдигна поглед към Матлок. Бледосините му очи бяха топли, но професионално топли, многозначителни и същевременно изпразнени от съдържание. Устните му бяха млади, сочни, напрегнато свити.
— Може би просто трябва да позагреете?
— И това ли умеете?
— Всичко умея — заяви тя със спокойно високомерие.
Толкова е млада, мислеше Матлок, а вече възрастна. Беше се научила да мрази. Омразата бе прикрита, но козметиката беше оскъдна. Разиграваше театър — затова говореха дрехите, очите, устните. Може и да се отвращаваше от ролята си, но я играеше.
Професионално.
— А ако искам само да си поговорим?
— Разговорът е нещо различно. За него няма разпоредби. В тая област сме поставени на равни начала. Quid pro Quo26, мистър Никой.
— Имате богат речник. Трябва ли това да ми подскаже нещо? — Не ви разбирам.
— Една проститутка не може да знае латински израз като „Quid pro Quo“.
— Но и това заведение, в случай че не сте забелязали, не е Авенида де ла е Путас27.
— Тенеси Уилямс.
— Кой знае?
— Мисля, че вие.
— Добре. Добре. Можем и Пруст да обсъдим в леглото. Нали там чакате да беседваме?
— Бих искал просто да поговорим.
Момичето, внезапно разтревожено, прошепна дрезгаво:
— Да не сте ченге?
— Всичко друго, но не и ченге — засмя се Матлок. — Нещо повече — най-важните полицаи в района много биха дали, за да ме открият. Въпреки че не съм престъпник…
— Все ми е едно. Може ли да пийна още малко?
— Разбира се. — Матлок взе чашата й. И двамата мълчаха, докато й я занесе обратно.
— Имате ли нещо против да постоя още малко? Колкото време би ви потрябвало…
— За да не изгубите хонорара си?
— Той е петдесет долара.
— Сигурно с част от него се налага да подкупите шефа на общежитието. Мадисънският университет е малко старомоден. В някои общежития все още правят проверки през седмицата. А вие закъснявате.
Ужасът изкриви лицето на момичето.
— Значи все пак сте ченге! Гадно ченге!
Надигна се от стола, но Матлок бързо я хвана за раменете и я натисна пак да седне.
— Вече казах, че не съм ченге. Пък и нали ви беше безразлично? На мен обаче не ми е безразлично, затова ще ми кажете всичко, което ви попитам.
Момичето отново понечи да стане, но Матлок го сграбчи за ръцете. Съпротивляваше се, но той го блъсна силно назад.
— Винаги ли носиш пръстена? Класа ли демонстрираш на тези, с които лягаш?
— Боже мой! О, Господи!