Беше от печелившите, помисли Матлок.
Пътуването по Чърч Стрийт към Хамдън даде на Матлок възможност да поизбистри мислите си. Трябваше да върши нещата едно по едно, да отметне първата задача и тогава да мине към следващата. Не можеше да позволи на въображението си да тълкува изолирани факти. Не можеше да струпа всичко на едно място и да получи сбор, по-голям от събираемите.
Не беше изключено този Алън Пейс да играе самостоятелна игра. С никого да не е свързан, да не е обременен от никакви обстоятелства.
Но не беше логично.
Къщата, в която живееше Пейс, беше груба тухлена постройка, каквито често се срещат в предградията на големите градове. Някога, преди четирийсет-петдесет години, тези къщи са били горд символ на издигащата се средна класа, изнесла се от бетонните килии извън града, но още недостатъчно смела да го напусне напълно. Беше запусната, имаше нужда от добър ремонт. На Матлок обаче му направи преди всичко впечатление фактът, че е крайно неподходяща за жилище на студент.
Но той живееше именно тук. Питър Даниълс беше проверил в досието.
Пейс отказа да отвори вратата. Отстъпи чак когато Матлок го увери, че не е от полицията и спомена името на Роко Айело.
— Какво обичате? Много съм зает, нямам време за разговори. Утре съм на държавен изпит.
— Мога ли да седна? — Защо? Казах ви, че съм зает.
Високият кестеняв студент се върна при бюрото, отрупано с книги и листове. Апартаментът, с изключение на бюрото, беше доста голям и подреден. Имаше много врати и коридори, водещи към други врати. В такива квартири обикновено живеят по четирима-петима студенти. Но Алън Пейс нямаше съквартиранти.
— Все пак ще седна. Поне това дължите на паметта на Роко.
— Какво искате да кажете?
— Просто Роко ми беше приятел. Бях с него онази вечер, когато му донесохте сметката за подпис. Помните ли? Той добре се отнасяше към вас… Сега е мъртъв.
— Знам. Прочетох. Съжалявам, но не му дължа нищо.
— Но сте купували от него.
— Не разбирам за какво става дума.
— Хайде, Пейс. Аз бързам не по-малко от вас. Не сте замесен в смъртта на Айело, знам това. Но имам нужда от сведения и вие ще ми ги дадете.
— Сбъркали сте адреса. Не ви познавам. Не знам нищо.
— Аз пък ви познавам. Имам сведения за вас. Айело и аз възнамерявахме да започнем общ бизнес. Разбирам, това не ви засяга, но ние си разменихме… информация за персонала. Откровено казано, идвам при вас, защото Роко вече го няма, а останаха някои неизяснени страни. Всъщност искам от вас услуга, за която ще платя.
— Казах ви вече, сбъркали сте. Познавах бегло Айело. Припечелвах по някой долар като келнер. Разбира се, дочувал съм някои слухове, но нищо повече. Не знам какво искате, затова по-добре идете другаде.
Хитър е този Пейс, помисли Матлок. Не поема никаква отговорност, но и не твърди глупаво, че нищо не знае. От друга страна, може и да казва истината. Имаше само един начин да разбере.
— Ще опитам пак… Петнайсет месеца във Виетнам. Сайгон, Дананг, екскурзии до Хонконг и Япония. Били сте интендант — най-скучната служба за млад човек с възможности, които му носят награди в много престижен университет.
— Да си интендант никак не е лошо — не участвуваш във военните действия, не лееш пот. А на екскурзии всички ходеха. Проверете пътните листове.
— След това — продължи Матлок, без да обръща внимание на думите на Пейс — младият офицер се връща в цивилния живот след четиримесечно доброволно продължение на службата в Сайгон (учудвам се, че не са ви усетили още тогава). Връща се с приличен капитал, и то положително не от офицерската си заплата. И става един от най-големите доставчици в Ню Хейвън. Да продължавам ли?
Пейс стоеше до бюрото бял като платно, без да откъсва очи от Матлок, затаил дъх. Най-сетне проговори с глас на уплашено момченце:
— Нищо не можете да докажете. Нищо не съм направил. И военното ми досие, и студентското са в пълен ред. В пълен ред — повтори той.
— Така е. Без петънце. С такива досиета можете да се гордеете — казвам ви го откровено. И не бих искал да ви ги разваля с нещо, честна дума.
— И да искате, не можете. Чист съм!
— Не, не сте. Затънали сте до гуша. Айело всичко ми разказа. Имам го черно на бяло.
— Лъжете!
— Глупак! Смятате ли, че Айело ще започне бизнес с непроверен човек? Кой ще му позволи? Той си водеше подробни бележки, Пейс, и те сега са у мен. Казах ви, щяхме да започваме общ бизнес. Сдружение не се започва без преглеждане на книжата, вие поне трябва да знаете това.
Гласът на Пейс премина в шепот:
— Няма такива документи. Никога не е имало. Градове, кодове, да. Но имена, не. Никакви имена.