— Значи не е един човек? Пейс се озадачи.
— Да… Мисля, че не е един. Не знам. Нямам контакти. Други имат, но не и аз. Не са ме закачали.
— Но сте чували за тях. Това не беше въпрос, а изявление.
— Дали съм чувал?… Да, чувал съм. Но кълна се, не знам кои са!
Матлок се обърна и се втренчи в Пейс.
— Ще направим компромис. Засега. Кажете ми какво знаете.
И изплашеният младеж му разказа. Докато го слушаше, страхът му зарази Джеймс Матлок.
Нимрод беше невидимият главен кукловод. Без лице, без форма, но със страшна жива власт. Не беше „той“ или „те“, бе сила, по думите на Алън Пейс, вплела невидими пипала във всички големи университети в североизточната част на страната, във всеки град, свързан с университетите, във всяко финансово учреждение, отпускащо фондове за сложната система на висшето образование в Нова Англия. А ако слуховете бяха верни, пипалата й вече посягаха и към Южните щати.
Наркотиците бяха само една област, костта в гърлото на престъпните легиони, непосредствената причина за майската конференция и корсиканското писмо.
Освен на печалбата, която носеха, Нимрод беше стопанин и на десетина университета. Пейс беше убеден, че съставянето на учебните програми, назначаването и уволняването на университетските преподаватели, раздаването на научни степени и стипендии — всичко се осъществява според указанията на Нимрод. Мисълта на Матлок се пренесе светкавично в Карлайл. Спомни си, че заместник-деканът по приемането на студенти в Карлайлския университет бил човек на Нимрод, както твърдеше мъртвият Лоринг, Арчър Бийсън, който бързо се издигаше в Историческия факултет, треньорът на университетския отбор по футбол и десетки други имена на преподаватели и сътрудници, фигуриращи в списъка на Лоринг.
Колко ли още имаше? Колко ли дълбоко беше проникнал Нимрод в университетите?
И защо?
Организираната проституция беше спомагателна дейност. С вербуването се занимаваха самите проститутки, млади момичета, в собствените си среди, на новите даваха адреси, определяха такси. Младата привлекателна плът можеше да намери път към Нимрод и да сключи договор с него. А договорът им даваше „свобода“ и „хляб насъщен“.
И никой не пострадвал, престъплението не вземало жертви.
— Престъпление няма, има свобода, човече. Не се оказва натиск, няма нужда да зубриш, за да получиш стипендия.
Алън Пейс виждаше много хубави черти в неуловимия, практичен Нимрод. Повече от хубави.
— Да не мислите, че има някаква разлика между него и външния, почтения свят? Грешите, господине. Това е мини-Америка: организирана, компютъризирана, самоуправляваща се. По дяволите, всичко се върши по единен американски образец и работи в духа на големите компании, в духа на „Дженеръл Мотърс“ или „Интърнешънъл Телефон и Телеграф“. Просто някой се е оказал достатъчно умен да организира непроходимите гъсталаци на академичния свят. И тази организация бързо се разраства. Трябва не да се борите, а да се присъедините към нея.
— Това ли смятате да направите? — попита Матлок.
— Друг начин няма, човече. В какво ми остава да вярвам? Доколкото разбирам и вие сте затънали до шия. Сигурно вербувате хора. От вас човек не може да се скрие, аз ви очаквах отдавна.
— А ако това не е така?
— Тогава сте си изгубили ума. А скоро ще се простите и с главата си.
Ако някой наблюдаваше бялото комби и неговия шофьор, бързащ към центъра на Ню Хейвън, щеше да помисли: ето една скъпа кола, достойна за богаташки квартал, а зад волана седи човек напълно в стила на превозното средство.
Такъв наблюдател не би могъл да знае, че шофьорът почти не забелязваше потока от коли, замаян от наученото през последния час, че това бе измъчен човек, немигнал вече второ денонощие, движещ се с усещането, че се крепи на тънка нишка, опъната над бездънна пропаст, и очаква всеки момент да прережат връзката му с живота и да полети надолу в безкрайната мъглявина.
Матлок правеше всичко възможно да мобилизира мисловните процеси, на които все още беше способен. Годините и особено месеците, през които беше осъществявал академичния си устрем чрез самоналожен режим, го бяха научили, че умът, поне неговият ум, не можеше да действува правилно, когато се наслагваха изтощението и злоупотребата с духовна сила.
А трябваше да действува.
Намираше се в неизвестни води. В морета с малки островчета, населени от гротескни обитатели, с хора като Джулиан Дюнойс, Лукас Херън, Бартолоци, Айело, Шарп, Стоктън и Пейс. Отровени и отровители.
Нимрод.
Неизвестни води?
Не, не са неизвестни, мислеше Матлок.
Бяха добре пропътувани. А пътешествениците, които са ги открили, бяха циниците на планетата.