Спря в хотел „Шератон“ и ангажира стая.
Седна на ръба на леглото и се обади на Хауард Стоктън в „Кармаунт“. Стоктън го нямаше.
Сухо и официално помоли телефонистката в „Кармаунт“ да предаде на Стоктън да го потърси и погледна часовника си. Беше два без десет. Да го потърси след четири часа. В шест часа. Даде номера на „Шератон“ и затвори.
Трябваше да поспи поне четири часа. Не се знаеше кога пак ще му се предостави възможност за сън.
Вдигна отново слушалката и заръча да го събудят в пет и четирийсет и пет.
Когато главата му потъна във възглавницата, вдигна ръка към очите си. През тъканта на ризата усети наболата си брада. Трябваше да иде на бръснар, но куфара си бе оставил в бялото комби. Беше прекалено уморен и обзет от други мисли, за да се сети да го качи в стаята.
Трите кратки и остри иззвънявания на телефона оповестиха, че „Шератон“ е изпълнил молбата му. Беше точно шест без петнайсет. След петнайсет минути последва нов звън, този път по-дълъг, нормален. Беше точно шест. Обаждаше се Хауард Стоктън.
— Ще бъда кратък, Матлок. Ще се срещнете с един човек, само че той не иска това да стане във „Ветроходство и ски“. Ще отидете на склона на източното дефиле — през пролетта и лятото там има много туристи заради гледката. Ще се качите на лифта. Бъдете там довечера в осем и половина. На върха ще ви чакат. Това е. Мен тази работа не ме засяга.
Стоктън тръшна телефона и ехото прозвънтя в ухото на Матлок.
Беше успял! Успял беше! Осъществи най-сетне връзка с Нимрод! С делегатите на срещата!
Изкачваше се по тъмната пътека към ски-лифта. Десет долара помогнаха на пазача на паркинга на „Ветроходство и ски“ да разбере проблема му — хубавият мъж в комбито имаше среща с жена. Съпругът отсъствува, пък и какво толкова, това е животът. Пазачът се оказа много услужлив.
Когато стигна склона на източното дефиле, дъждът, който се канеше през целия ден да се изсипе, заваля. В Кънектикът априлските порои винаги преминават в гръмотевични бури и Матлок се ядоса, че не се е сетил да си купи дъждобран.
Загледа се в безлюдния лифт, чиито високи двойни кабели се очертаваха на фона на засилващия се дъжд и блестяха като дебели корабни въжета в мъгливо пристанище. В будката, приютила сложните тромави машини за задвижване на кабелите, трепкаше едва забележима светлина. Отиде до вратата и почука. Вратата се отвори и през нея надникна дребен жилест човек.
— Вас ли трябва да кача?
— Мисля, че да.
— Как се казвате?
— Матлок.
— Май сте вие. Знаете ли как да се задържите на лифта?
— Карал съм ски. Ръката за въжето, краката на пръта.
— Значи нямате нужда от помощ. Ще го пусна, вие се качвайте.
— Добре.
— Ще се измокрите.
— Какво да се прави!
Когато тежката машина заработи, Матлок застана вдясно от входа. Кабелите изскърцаха и се задвижиха колебливо, появи се прът. Той се вмъкна в лифта, притисна крака към опорите и пусна пръта пред гърдите си. Почувствува как движението на кабелите го издига над земята.
Изкачваше се към върха на източното дефиле, към свръзката с Нимрод. Докато се люшкаше нагоре, на три метра от земята, дъждът престана да го дразни, дори напротив — леко го възбуди. Наближаваше краят на надбягването. Който и да го посрещне горе, щеше да е объркан до крайност. Разчиташе на това, така го беше замислил. Ако всичко, казано от убития Лоринг и живия Грийнбърг, бе вярно, иначе не можеше да бъде. Пълната секретност на конференцията, делегатите, които не се познаваха помежду си, клетвата Омерта, настойчивото изискване да се използуват кодове и пароли — всичко беше вярно. Видя го в действие. А щом такава сложна система се наруши рязко, това неизбежно води до подозрения, страх и крайно объркване. Матлок разчиташе на объркването.
Лукас Херън го обвини, че се влияе от интриги. Но той не се влияеше от тях, просто ги разбираше. А то не беше същото. Това разбиране го доведе на крачка от Нимрод.
Дъждът се засили, вятърът, който беше по-силен горе, го шибаше в лицето. Преградата пред него се люлееше нагоре-надолу, особено когато започваше нова стръмнина. Светлинката в будката едва мъждукаше сред мрака и дъжда. Прецени, че почти е стигнал средата на склона.
Рязък тласък и машината спря. Матлок се вкопчи в преградата пред гърдите си и се взря нагоре през дъжда, за да види в какво се е ударило колелото или спицата. Нямаше нищо.
Завъртя се тромаво на тясната седалка и се вгледа надолу към будката. Вече нямаше светлина, нямаше дори най-слаб отблясък. Вдигна ръка пред челото си да се предпази от дъжда. Сигурно бе сгрешил, пороят замъгляваше зрението му. Може би стълбът се намираше между него и будката. Наведе се първо надясно, после наляво. В подножието на склона не се виждаше нищо.