Лукас Херън беше сипал напитките и безшумно се бе върнал в хола. За да наблюдава незабелязано Матлок. След това заповяда да излязат навън.
Матлок насили паметта си, за да си спомни точно какво каза и направи Лукас Херън в онзи момент.
„…ще отидем в задния двор. Денят е твърде хубав, за да стоим вътре. Да вървим.“
И без да чака отговор, Херън бързо се бе върнал през кухненската врата. Никаква повърхностна вежливост, никакви учтиви обноски, каквито се очакваха от него.
Беше издал заповед, твърда заповед на офицер и джентълмен.
Точно така! Матлок пренесе лъча над бюрото.
Снимката! Снимката на морския офицер с карта в ръка и автомата „Томпсън“ в джунглата на малкия остров в южната част на Тихия океан.
„Пазя тази стара снимка, за да ми напомня, че времената невинаги са били толкова лоши.“
В момента, когато Херън бе влязъл през вратата, Матлок разглеждаше отблизо снимката! Този факт беше разтревожил стареца достатъчно, за да го накара да излязат незабавно. По рязък и груб начин, съвсем неприсъщ за него.
Матлок бързо се доближи до бюрото. Малката, покрита с целофан снимка, беше на същото място: на дясната стена, ниско над бюрото. Стъклата на няколко по-големи снимки бяха счупени, но тази бе недокосната.
Хвана картонената рамка и откачи снимката от кабара, с който беше забодена в стената. Заразглежда я внимателно, като я обръщаше и проверяваше тънките ръбове.
Ярката светлина на фенерчето разкри драскотини по горния ъгъл на картона. От нокти! Може би. Насочи светлината към бюрото. По него имаше неподострени моливи, накъсани листове и ножица. Все я, мушна едното острие между тънките пластове картон и извади снимката от рамката.
Намери онова, което търсеше.
На гърба на малката снимка имаше схема, нарисувана с автоматична писалка. Беше правоъгълник, чиито основа и горна страна бяха начертани с пунктирани линии. На горната страна имаше две малки стрелки — едната направо, другата надясно. Над всяка от тях беше написано числото „трийсет“. На две места по трийсет.
Трийсет.
От двете страни на правоъгълника имаше нарисувани по детски дървета.
Отгоре над числата видя още една опростена скица. Вълнисти полукръгчета бяха съединени едно с друго, а под тях имаше начупена линия. Облак. Под него още дървета.
Беше карта и Матлок от пръв поглед разбра какво изобразява — задния двор на Херън. Линиите от трите страни обозначаваха непристъпната зелена стена.
Числата, трийсетиците, означаваха разстояние, но и още нещо. Бяха съвременни символи.
Защото Лукас Херън, дългогодишен председател на Катедрата по романски езици, изпитваше ненаситна страст към думите и тяхното използуване. Какво беше по-подходящо за изразяване на завършеност от символа „30“?
Всеки първокурсник по журналистика знае, че XXX в края на страница на вестник означава край на статията. Продължение няма да има.
Всичко е казано.
Матлок държеше обърнатата снимка в лявата си ръка, а в дясната стискаше фенерчето. Навлезе в гората малко вляво от къщата, както беше указано на схемата. Числото „трийсет“ можеше да е футове, ярдове, крачки… разбира се, не инчове или сантиметри.
Отмери трийсет фута напред, трийсет — надясно. Нищо.
Нищо, само подгизнали, избуяли храсталаци, които се впиваха в краката му.
Върна се при изходната точка и реши да съчетае ярдове с крачки, защото крачките в такава непроходима като джунгла среда едва ли можеха да са еднакви.
Направи трийсет крачки и продължи, докато станаха трийсет ярда. Върна се при пречупените клонки, с които означи трийсетте крачки, и тръгна встрани.
Пак нищо. На мястото, което изчисли, се извисяваше стар прогнил клен. Нямаше нищо друго. Отиде пак при счупените клони и продължи към втория знак.
Трийсет ярда. Деветдесет фута, плюс-минус един-два. После бавно трийсет ярда през просмуканите с вода листа до следващия белег. Още деветдесет фута. Общо сто и осемдесет. Почти две трети от футболно игрище.
Сега вървеше по-бавно, храсталакът се сгъсти или поне така му се стори. Съжали, че няма мачете или друго средство, с което да разчиства мокрите клони пред себе си. По едно време обърка броенето и не знаеше колко крачки е направил — двайсет и една или двайсет и три. Имаше ли значение? Щеше ли да окаже влияние разликата от няколко фута?
Стигна до следващото място след двайсет и осем или трийсет крачки. Разликата беше малка, ако имаше нещо. Насочи фенерчето към земята и започна да го движи напред-назад.
Нищо. Само мокри треволяци и подгизнала пръст. Продължи да мести лъча, наведе се и напрегна очи, като все се питаше дали не е отминал мястото — всичко му изглеждаше еднакво.