Вероятността за неуспех нарастваше. Дали да не започне пак? Може би трийсетините означаваха друга мярка — метри, или множество от други чиста, кодирани някъде в схемата. Ами точките на пунктираните линии? Дали да не ги преброи? Защо имаше точки?
Мисълта му се върна на точките и той извади снимката от вътрешния си джоб. Докато се изправяше и изпъваше, за да опъне мускулите на гърба си, които го боляха от навеждането, кракът му докосна твърда, неподдаваща се повърхност. Отначало помисли, че е клон или може би камък.
Изведнъж разбра, че не е нито едното, нито другото.
Нищо не виждаше, всичко бе обрасло в трева. Но с крака си усещаше очертанията на предмета. Беше прав, гладък. Нещо чуждо в гората.
Наведе лъча на фенерчето и видя, че не е трева. Беше цвете с дребни пъпки, някои разцъфнали. Цвете, което се нуждаеше от слънчева светлина или пространство.
Цвете от джунглите. Неуместно купено и присадено.
Отстрани го и се наведе. Под него имаше плътна, лакирана дървена плоскост, широка около шейсет сантиметра и дълга може би четирийсет и пет сантиметра. Беше заровена на около пет сантиметра в земята, повърхността й бе стругована и толкова силно лакирана, че пластовете защитно покритие отразяваха лъча на фенерчето като стъкло.
Заби пръсти в земята, и вдигна парчето дърво. Под него имаше потъмняла метална плоча, вероятно бронзова.
На майор Лукас Н. Херън в знак на благодарност от офицерите и войниците от рота „Браво“ на Четиринайсети десантен батальон, Първа морска дивизия.
Матлок имаше чувството, че пред него е надгробна плоча. Разчисти калта и разкопа около метала. Застанал на четири крака, бавно повдигна плочата и внимателно я отмести. Намери онова, което търсеше.
В земята бе заровена метална кутия, в каквито библиотеките съхраняват ценни ръкописи. Херметична, водонепропусклива, устойчива на климатични въздействия, хранилище за векове.
Ковчег, помисли Матлок.
Вдигна я и промуши студените си мокри пръсти под затегнатия капак. Трябваше му доста време, за да го отвори, но накрая успя. Чу съскането на въздух — като че ли отваряше херметично запечатана кутия с нес кафе. Гумените ръбове се разделиха. Вътре видя бележник, подвързан с изкуствена кожа.
Разбра, че е открил обвинителния акт.
Трийсета глава
Бележникът беше дебел над триста страници и всяка дума бе написана на ръка с мастило. Нещо като дневник, но записките бяха различни — някои много кратки, други по цели страници. Нямаше постоянство и по отношение на датите. Дните ту следваха един след друг, ту с прекъсване от цели седмици, дори месеци. Начинът на излагането на мисълта също се променяше. Ясното последователно изложение се редуваше с неразбираеми, разпокъсани мисли, писани с трепереща ръка, с нечетлив почерк.
Дневникът на Лукас Херън беше гневен вик, изблик на болка, изповед на човек, изгубил всякаква надежда.
Седнал на мократа студена земя, хипнотизиран от думите на Херън, Матлок разбра защо старецът е търсил пълно уединение, ограден от зелена стена и плътни щори на прозорците.
В продължение на четвърт век Лукас Херън е бил наркоман. Без наркотик болките му са били непоносими. И никой не би могъл да му помогне — освен да го затвори до края на живота му в някоя болница за ветерани от войната.
Решителният отказ на Херън да влачи подобно съществуване, по-лошо от смърт, го бе запратил в обятията на друг вид смърт.
Майор Лукас Натаниел Херън беше стоял начело на Четиринайсети батальон на Първа морска десантна дивизия и бе водил войниците си в атака срещу японците на Соломоновите и Каролинските острови.
Раненият майор Лукас Херън бил откаран на носилка от малко островче на Каролинските острови, след като върнал на брега две роти от горящите джунгли. Никой не допускал, че ще оживее. Японски куршум бил заседнал в основата на врата му, между два прешлена. Били го отписали. Лекарите решили, че по-нататъшната хирургическа намеса е невъзможна. Пациентът не би я понесъл, най-дребното усложнение и той би престанал да бъде човек. Никой не беше пожелал да поеме отговорността.
Пациентът бил подложен на лечение със силни болкоуспокояващи лекарства. Лежал в Мериландската болница над две години.
Оздравяването, частичното възстановяване, било дълго и мъчително. Най-напред шини на врата и хапчета, после шини, метални проходилки и пак хапчета, накрая — патерици и неизменните хапчета, хапчета. Лукас Херън се беше върнал в света на живите, но с хапчета. А в минути на непоносими болки — инжекция морфин.