Като Лукас е имало стотици, може би хиляди, но малко от тях са притежавали необикновените му качества, изключително ценни от определена гледна точка. Истински герой от войната в Тихия океан, блестящ учен, човек с безупречна репутация.
Идеалният човек, когото са можели идеално да използуват.
От една страна, не би могъл да живее, не би могъл да се бори с болката без помощта на наркотиците — хапчета и все по-зачестяващи инжекции. От друга страна, ако степента на зависимостта му беше станала достояние на лекарите, те отново биха го затворили в болница.
Тези обстоятелства му били разяснявани постепенно, внимателно. Постепенно, в смисъл че доставчиците му от време на време искали дребни услуги — да уреди среща в Бостън, да предаде пари на някакви хора в Ню Йорк. Внимателно, защото когато Херън задавал въпроси, му отговаряли, че няма защо да се тревожи — участието му всъщност е невинно. Невинно, но крайно необходимо.
Годините минавали и той станал безценен за тези, от които така силно се нуждаел. Срещите в Бостън, хората, на които трябвало да плати в Ню Йорк, зачестявали, молбите ставали все по-настойчиви. Изпращали го на все повече места. Зимни ваканции, пролетни ваканции в средата на семестъра, летни ваканции: Канада, Мексико, Франция… Средиземноморието.
Превърнал се в куриер.
А мисълта за болничната стая не напускала нито за миг изтерзания му ум и измъченото му тяло.
Бяха го манипулирали блестящо. Никога нищо не научавал за резултатите от дейността си, не знаел как се разраства разрушителната мрежа, чието изграждане подпомогнал. А когато накрая научил, всичко, вече било късно. Мрежата съществувала.
Нимрод взел властта.
22 април 1951. В средата на семестъра отново ме изпращат в Мексико. Както винаги първо в Мексиканския университет, а на връщане — в Бейлър. Каква ирония: обади ми се тукашният счетоводител и ми каза, че Карлайл с удоволствие ще поеме разноските ми за тази „научноизследователска дейност“. Отказах и му обясних, че инвалидната ми пенсия е достатъчна. А може би трябваше да приема…
13 юни 1956. В Лисабон за три седмици. Казаха ми, че ще пътувам с малък кораб по определен маршрут. През Азорските острови, Куба и накрая — Панама. За мен спирките са в Сорбона-та, Толедския и Мадридския университет. Превръщам се в истински академичен стършел! Не ми харесват методите (кой би ги харесал?), но не аз отговарям за отживелите закони. Много хора се нуждаят от помощ. Трябва да им се помогне! Говорил съм с десетки от тях по телефона (те ме свързват), хора като мен, които не могат да преживеят нито ден без помощ… И все пак се тревожа… Но какво мога да направя? Ако аз откажа, други ще се заемат с тази работа…
24 февруари 1957. Разтревожен съм, но запазвам спокойствие и благоразумие (надявам се!). Казаха ми, че когато ме изпращат на срещи, аз съм пратеник на „Нимрод“! Името е някакъв измислен код без значение, поне така твърдят, но щом го спомена, ще бъда посрещан с почести. Толкова е глупаво, като поверителните депешц, които получавахме от щаба на Маккартър по време на войната. Само кодове и никакви факти… Болките се усилват, а лекарите казват, че ще се влошават. Но… „Нимрод“ е много внимателен… Както и аз…
10 март 1951. Сърдити са ми! Два дни ме оставиха без моите дози, мислех, че ще се самоубия! Тръгнах с колата за болницата на ветераните от войната в Хартфорд, но ме спряха на шосето. Бяха в карлайлска полицейска кола, би трябвало да се сетя, че и полицията е тяхна!… Трябва да избирам между компромиса и психиатрията!… Добре са пресметнали… Заминавам за Канада, задачата е да доведа някакъв човек от Северна Африка… Трябва да го направя! Обаждат ми се непрекъснато. Тази вечер един човек от 27-а армия, ранен при Нейха, ми каза, че той и още шестима зависят от мен! А колко още са като нас! Защо? За Бога, защо ни презират? Ние се нуждаем от помощ, а ни предлагат психиатрична болница…
9 август 1960. Изясних им становището си! Стигат твърде далече!… „Нимрод“ не е само кодово название на място, а и човек! Вече не помагат на хора като мен, е, може и да помагат, но не сме само ние! Те се разрастват, впримчват още хора, и то за пари, много пари!
20 август 1960. Заплашват ме. Казват, че като изчерпя запасите си, няма да ми дадат повече… Пет пари не давам! Имам за една седмица, ако ми провърви — за десет дни. Жалко, че не обичам да пия и ми се гади от алкохола…
28 август 1960. Треперех като лист, но отидох в полицейския участък в Карлайл. Не бях в състояние да мисля. Поисках да говоря с най-големия им началник, но ми казаха, че минава пет часът и той се е прибрал вкъщи. Тогава им казах, че имам сведения за наркотици и след пет минути шефът на полицията се появи… Вече им беше ясно, че съм изгубил контрол над себе си… Подмокрих панталона си. Шефът на полицията ме вкара в една стаичка, отвори аптечката и ми удари инжекция. Беше човек на Нимрод!…