23 декември 1911. Ама дни останаха до последната ми Коледа. Много хора ме поканиха у тях, но им казах, че заминавам за Ню Йорк. Разбира се, никъде не заминавам. Ще прекарам празниците тук, в „гнездото“… Тревожно известие. Преносителите ми казаха, че новият Нимрод е най-суровият и най-силният от всички досегашни. Твърдят, че е безпощаден. Заповедите за ликвидация издавал със същата лекота, с която предшествениците му са давали най-обикновени разпореждания. Дали не ми го казват, за да ме уплашат? Нищо не е в състояние да ме уплаши!
8 февруари 1912. Лекарят ми каза, че ще ми предпише по-силни „лекарства“, но ме предупреди да не прекалявам. И той ми говори за новия Нимрод, разтревожен е, намекна, че онзи е луд. Казах му, че не искам нищо да знам. Вече съм вън от играта.
26 февруари 1912. Не мога да повярвам! Нимрод е чудовище! Трябва да е ненормален. Наредил всички, работили тук над три години, да бъдат изпратени вън от страната, а ако откажат, да бъдат убити! Лекарят заминава другата седмица… А има жена, семейство, установена практика. Вдовицата на Лейтона загина при „автомобилна катастрофа“! Един от приносителите ми — Полидзи, е застрелян в Ню Хейвън. Друг един — Капалбо, взел свръхдоза и казват, че са му я инжектирали!
5 април. 1912. Послание от Нимрод за мен: „Изпрати по приносителя всякакви и всички записки или ще ти прекратя доставките.“ Къщата ми ще се наблюдава денонощно. Ще ме следят навсякъде. Няма да ми позволят да получавам лекарски грижи. Комбинираният ефект от болките на рака и спирането на наркотиците е нещо, което не смея да си представя. Но Нимрод не знае, че преди да замине, лекарят ми остави за няколко месеца… Откровено не вярваше, че ще изкарам и тях… За първи път през моя ужасен, страшен живот ще действувам от позиция на силата.
10 април 1972. Докарал съм Нимрод почти до истерия. Заплаши, че ще ме разкрие, което е безсмислено. Казах на пратеника да му го предаде. Той отвърна, че ще унищожи целия университет, но ако го направи, ще унищожи и себе си. Носи се слух, че ще свика конференция. Важна среща на силните на деня… Домът ми се следи, както каза Нимрод, денонощно. От карлайлската полиция, разбира се. Личната армия на Нимрод.
22 април 1972. Нимрод победи! Ужасно е, но победи! Изпрати ми две изрезки от вестници. Във всяка пишеше за студенти, загинали от свръхдози. Едната е за някакво момиче от Кеймбридж, а другата — за момче от колежа „Света Троица“. Каза, че ще допълва този списък всяка седмица, ако не предам записките… Екзекутират се заложници! Трябва да бъде спрян! Но как? Какво мога да направя?… Имам план, но не знам дали ще мога да го изпълня — ще се опитам да подправя записките. А истинските ще запазя. Ще бъде трудно — ръцете ми така треперят понякога! Ще мога ли да се справя? Трябва. Казах, че ще ги изпращам на части. За собствена защита. Интересно, ще се съгласи ли?
24 април 1972. Нимрод е невероятно зъл, но е реалист. Знае, че не може да направи нищо повече! Двамата се състезаваме с часа на моята смърт. Пиша ту на машина, ту сменям писалките, използувам различни видове хартия. Убийствата се прекратиха, но ми каза, че ще се възобновят, ако пропусна дори една пратка! Животът на заложниците на Нимрод е в ръцете ми! Само аз мога да ги спася.
27 април 1972. Става нещо странно! Младият Бийсън е говорил по телефона с нашия човек в приемната комисия. Джим Матлок бил при него и Бийсън го подозира. Задавал въпроси, изложил се с жената на Бийсън… Матлок не фигурира в нито един списък! Няма отношение към Нимрод. Никога не е купувал, не е и продавал… Полицейските коли непрекъснато сноват из Карлайл. Армията на Нимрод е в тревога. Какво ли става?
27 април 1972. Следобед. Дойдоха пратениците — двама, и това, което ми съобщиха, е толкова невероятно, че не мога да го напиша… Никога не съм питал кой е Нимрод, никога не съм искал да знам. Но паниката е неистова, става нещо, което дори Нимрод не може да контролира. И пратениците ми казаха кой е Нимрод… Лъжат! Не мога, няма да го повярвам! Ако са прави, всички сме загубени!