Да става каквото ще!
Щом трябва да е така, щом му е отнета всякаква надежда, поне ще сложи край на всичко със замах. Бръкна в колана си за пистолета.
Улиците, по които се движеха сега преследвачът и преследваният, бяха в покрайнините на студентското градче и на тях бяха разположени главно научни институти и големи паркинги. Почти нямаше жилищни сгради.
Отби шевролета колкото може по-надясно, притисна дясната си ръка към гърдите. Дулото на пистолета се подаваше от прозореца на колата, насочено към автомобила, който го следваше.
Стреля два пъти, колата за него ускори ход, усети как го блъсна няколко пъти, чу удара на метал в метал. Натисна спусъка на пистолета. Вместо дълъг откос чу само щракването на ударната игла в незаредения магазин.
Дори последният му жест беше безплоден.
Преследвачът го удари още веднъж. Загуби контрол, кормилото се завъртя, изкълчи ръката му и шевролетът отхвръкна от пътя. Обезумял, посегна към дръжката на вратата, като отчаяно се опитваше едновременно да овладее колата и да се приготви да скочи при нужда.
Спря да мисли, всичките му инстинкти за самосъхранение замряха. През тези части от секундата времето спря. Защото колата зад него го беше настигнала и видя лицето на преследвача си.
Около очите и под очилата беше омотано с бинтове и марля, но те не можеха да скрият лицето на Джулиан Дюнойс.
Това бе последното, което запомни. После шевролетът се извъртя надясно и бясно се понесе надолу по наклона.
Мрак.
Трийсет и втора глава
Свести се от болка, която пронизваше цялата му лява страна. Завъртя глава и усети под нея възглавницата.
Стаята беше едва осветена, светлината идваше от нощна лампа от дясната му страна. Вдигна глава и опита да се повдигне. Опря лакът в дюшека и лявата му ръка се обърна заедно с тялото, като мъртъв баласт.
И замря.
В другия край на стаята, срещу крака на леглото, някакъв мъж седеше в кресло. Отначало Матлок не можа да различи чертите му — светлината беше слаба, а очите го боляха от умора.
Постепенно обаче мъжът дойде на фокус. Беше чернокож и тъмните му очи гледаха Матлок под съвършено оформения полукръг на къдравите коси. Беше Адам Уилямс от Карлайлския университет.
Уилямс заговори тихо и — освен ако Матлок не бъркаше (за кой ли път) — в гласа му се долавяше състрадание:
— Ще кажа на брат Джулиан, че сте в съзнание. Ще дойде да ви види. — Уилямс стана от креслото и тръгна към вратата. — Натъртили сте лявото си рамо. Не се опитвайте да ставате. Тук няма прозорци, а коридорът се охранява. Отпуснете се. Имате нужда от почивка.
— Нямам време за почивка, глупак такъв! — Матлок направи опит да се доизправи, но болката беше твърде силна. Не бе свикнал с нея.
— Нямате избор.
Уилямс отвори вратата, излезе бързо и решително я затвори след себе си.
Матлок се отметна на възглавницата… Брат Джулиан… Сега си спомни. Бинтованото лице на Джулиан Дюнойс, което го гледаше през прозореца на летящата кола, като че ли на сантиметри от него. Ушите му бяха доловили думите на Дюнойс, заповедите му към шофьора, които изкрещя на карибския си диалект:
— Удари го бе, човек! Пак го удари! Избутай го от пътя! След това всичко притъмня, а тъмнината се изпълни с остър шум, стьржене на метал в метал и Матлок усети как тялото му се извива, преобръща и пропада в черната бездна.
О, Боже! Колко ли време беше минало? Опита се да повдигне лявата си ръка, за да види колко е часът, но ръката му едва помръдна. Болката беше остра, пронизваща. Посегна с дясната да свали часовника от китката си, но той бе изчезнал.
Все пак опита да се изправи и накрая успя да седне на ръба на леглото и да свали крака на пода. Притисна ги о дъските, благодарен, че може поне да седи… Трябваше да събере мислите си, да възстанови случилото се, да разбере какво става.
Беше тръгнал към квартирата на Пат. Искаше да намери сигурен телефон, по който да се обади на Ейдриън Сийлфонт. Да го предупреди, че Кресъл е врагът, че Кресъл е Нимрод. Беше решил, че ще откупи Пат с дневника на Херън. След това започна преследването, само че не беше никакво преследване, а жестока игра. Колата го разиграваше, както хищна дива котка би си играла с ранена коза. Накрая нападна — стомана срещу стомана, и го запрати в мрака.
Матлок разбираше, че трябва да бяга. Но откъде и накъде?
Вратата на стаята без прозорци се отвори. Влезе Дюнойс, следван от Уилямс.
— Добро утро — рече адвокатът. — Виждам, че сте успели да седнете. Това е добър признак за израненото ви тяло.
— Колко е часът? Къде съм?
— Наближава четири и половина. Намирате се в една стая в Зала «Лумумба». Виждате ли, нищо не крия от вас… Но и вие трябва да ми отвърнете със същото. Да не криете нищо от мен.