— Слушайте! — Матлок се опита да не повишава тон. — Нямам нищо против вас, против никого от вас! Трябва да…
— Не, не съм съгласен с вас. — Дюнойс се усмихна. — Вижте лицето ми. Само щастливата случайност ви попречи да ме ослепите. Опитахте се да счупите очилата ми и да забиете стъклата в очите ми. Представяте ли си как щеше да пострада работата ми, ако бях ослепял?
— По дяволите! Вие ме натъпкахте с ЛСД!
— А вие ме принудихте да го сторя! Занимавахте се активно с дейност, враждебна на нашите братя! Дейност, с която нямахте право да се занимавате… Но спорът ни е безпредметен. Няма да ни доведе доникъде… Благодарни сме за това, което ни донесохте. Надхвърли най-смелите ни надежди.
— Взели сте дневника…
— И корсиканския документ. Знаехме за съществуването на италианската покана. Но дневникът беше само слух. Слух, който до тази вечер, до тази сутрин, се смяташе за измислица. Трябва да се гордеете със себе си. Постигнахте нещо, което по-опитни от вас не успяха. Открили сте истинско съкровище. Истинско съкровище.
— Трябва да ми го върнете!
— Така ли? — обади се Уилямс, който ги слушаше, облегнат на стената.
— Без него едно момиче ще умре! Правете с мен каквото искате, само ми дайте възможност да го използувам, за да я спася. О, Боже! Моля ви! Моля ви!
— Много сте развълнуван. Виждам сълзи в очите ви…
— Господи! Та вие сте образован човек! Не можете да постъпите така… Слушайте! Вземете от дневника каквато искате… информация! После ми го върнете и ме пуснете!… Кълна ви се, че ще се върна. Дайте й възможност да се спаси. Само една възможност!
Дюнойс бавно се приближи до креслото — същото, в което седеше Адам Уилямс, когато Матлок се свести. Придърпа го до леглото и седна, като кръстоса крака.
— Чувствувате се безпомощен, нали? Дори сте изгубили надежда.
— Ако знаехте само какво съм преживял!
— Не се и съмнявам. И призовавате моя здрав разум… на образован човек. Разбирате, че е по силите ми да ви помогна и следователно съм по-силен от вас. Нямаше да ме молите, ако не беше така.
— О, Господи! Престанете!
— Сега знаете какво значи да си безпомощен, да изгубиш надежда. Питате се дали ще се вслушам в молбите ви… Нима сте допускали дори за секунда, че животът на мис Балантайн означава нещо за мен? Наистина ли вярвате, че тя за мен е по-важна от всичко? Така както животът на нашите деца, на нашите близки хора — нима те значат нещо за вас?
Матлок разбра, че трябва да отговори достойно на Дюнойс. Иначе тъмнокожият нямаше да си помръдне пръста. Беше нова игра и той трябваше да участвува, макар и за кратко време.
— Не заслужавам тези думи и вие го знаете. Мразя хората, които не биха направили нищо за тях. Вие ме познавате — сам го казахте. Така че трябва да знаете и това.
— Там е работата, че не го знам! Вие направихме избора, вие взехте решението да работите за голямото началство! За Вашингтон! От десетилетия, от два века моят народ се обръща към голямото вашингтонско началство. «Помогнете — молеха хората. — Не ни оставяйте без надежда!» Но никой не ги слушаше. А сега вие искате аз да ви изслушам!
— Да, искам! Защото не съм ваш враг! Може да не съм всичко, което искате да бъда, но не съм ваш враг. Ако правите от мен и от хора като мен прицел за омразата си, с вас е свършено. Ние сме повече, Дюнойс, не забравяйте. Няма да щурмуваме барикадите всеки път, когато закрещите, че всичко е прогнило, но ви чуваме. И сме готови да помогнем, искаме да помогнем.
Дюнойс погледна студено Матлок.
— Докажете го.
Матлок издържа погледа на цветнокожия.
— Използувайте ме като примамка, като заложник. Убийте ме, ако трябва. Но спасете момичето.
— Можем да ви държим като заложник или да ви убием и без вашето съгласие. Храбростта ви не е доказателство.
Матлок не позволи на Дюнойс да отмести погледа си. Заговори тихо:
— Ще направя изявление. Писмено, устно — пред магнетофон, доброволно, без насилие или принуда. Ще кажа всичко. Как бях използуван, какво съм правил. Всичко. И за хората от Вашингтон, и за Нимрод.
Дюнойс скръсти ръце и заговори също тъй тихо:
— Давате ли си сметка, че това ще сложи край на професионалната ви кариера, на начина на живот, който тъй много обичате? Никое уважаващо се университетско началство няма да приеме кандидатурата ви. Никога вече няма да ви се доверяват. Никой. Ще станете парий.
— Искахте доказателство. Друго не мога да ви предложа.
Дюнойс седеше неподвижно. Уилямс се изправи. Няколко минути всички мълчаха. Накрая Дюнойс се усмихна. Очите му се изпълниха със състрадание.