Колинс помоли Карин да остане в колата заедно с Хогън и шофьора Пагано и забърза към зданието. На входа веднага го пое военноморски офицер с две нашивки на блузата си.
— Главният прокурор Колинс?
— Да.
— Последвайте ме, сър. Те са на петия етаж.
— Как е полковник Бакстър? — попита Колинс вътре в асансьора.
— Когато преди двадесет минути слизах на поста си, той висеше на косъм, съжалявам, че ви го казвам.
— Дано да съм навреме. Кой е с него?
— Мисис Бакстър, разбира се, и техният малък внук Рик. Той е с баба си и дядо си, докато родителите му са в Кения по някакво правителствено поръчение. Опитахме тази нощ да се свържем с тях по телефона, но безуспешно. Така също той е под наблюдението на двама лекари и една медицинска сестра. А, почти забравих, при него е и отец Дубински от църквата Холи Тринити в Джорджтаун, посещавана от семейството Кенеди… Пристигнахме, сър.
Докато бързаха по коридора, срещнаха няколко военни лекари, консултиращи се помежду си. На Колинс му се стори, че Бетесда е някакво военно съоръжение, а не болница.
Достигнаха отделна болнична стая с полуотворена врата и водачът му посочи:
— Тук, сър. Полковникът разполага с две съединяващи се стаи. Тази се ползува като дневна, а в другата е той.
Стаята беше празна, но Колинс чу приглушен плач, той се поизвъртя и видя, че вратата към съседното помещение е открехната. Отначало видя само част от болнично легло, но после различи в полутъмната част на по-далечния ъгъл жива картина. Там седеше в кресло Хана Бакстър, към която той изпитваше дълбоко уважение, притиснала кърпичка до очите си. Тя плачеше неутешимо. До нея стоеше момченце, внукът Рик — той беше дванадесетгодишен, спомни си Колинс, — притиснало ръката на баба си, пребледняло, объркано, с обляно в сълзи лице. Над тях се издигаше облечената в черно фигура на свещеник.
— Моля, почакайте, сър! — обърна се към Колинс придружаващият го офицер. — Ще съобщя за вашето пристигане.
Той влезе в съседната стая, като затвори вратата зад себе си. Колинс запали цигара и се заразхожда нервно из малката безрадостна стая. Отново за кой ли път той си задаваше въпроса какво е било толкова от голямо значение, че полковник Бакстър е искал да му го предаде с последния си дъх, в последните минути на живота си. Въпреки че познаваше полковника и жена му доста добре в кръговрата на социалния живот, като покани, приеми и прочие, той никога не е бил много близък с тях, а най-често връзките им са били от служебно естество. Какво имаше да му казва Бакстър в тези чезнещи мигове?
Вратата на съседната стая се отвори и Колинс автоматично загаси цигарата и застана напрегнато неподвижен. Появи се офицерът, а след него медицинската сестра и малкият Рик. Минаха покрай него, сякаш не го забелязваха, и излязоха в коридора. След секунда рамката на вратата се запълни от черната фигура на свещеника — това явно беше отец Дубински от църквата Холи Тринити. Той затвори вратата след себе си, кимна мълчаливо към Колинс и прекоси стаята да затвори и външната врата. Колинс го наблюдаваше внимателно: невисок, набит, спокоен човек, с гарвановочерна коса и изненадващо светлосини очи, правилна уста, на възраст някъде по средата на четиридесетте.
— Мистър Колинс? — изрече той, като погледът му се наведе за миг към пода. — Аз съм отец Дубински.
— Да, зная — отвърна Колинс. — Бях в Белия дом, когато получих съобщение от Хана, ъъъ… тоест мисис Бакстър, че полковникът умира, че иска спешно да ме види, за да ми съобщи нещо извънредно важно. Пристигнах по възможно най-бързия начин. В съзнание ли е той? Мога ли да го видя веднага?
Свещеникът се поокашля.
— Боя се, не. Жал ми е да ви кажа, но вече е твърде късно. Полковник Бакстър почина преди около десетина минути. — Той направи малка пауза и добави: — Нека душата му почива вечно в мир!
Колинс не знаеше какво да каже.
— Това, това е цяла трагедия — промълви той накрая. — Почина преди десет минути? Не мога, не мога да повярвам!
— Боя се, че това е истината. Полковник Бакстър беше прекрасен човек. Зная какво чувствувате, досещам се по собствените си чувства. Но отново бе осъществена божията воля.
— Да — отговори Колинс.
Той се чудеше ще бъде ли правилно в този момент на дълбок траур да се опита да открие защо Ноъ Бакстър го бе повикал, но правилно или неправилно, беше убеден, че трябва да пита.
— Ъъъ, отче, беше ли полковникът в съзнание, преди да умре? Беше ли изобщо в състояние да говори?
— До известна степен.