— И пак ли не се огъна?
— Хич.
— Допускаш ли да се пречупи?
— Боя се, не, шефе. Мисля, че нищо не може да го накара да проговори, дори и да изложим на показ кирливите му ризи, той пак ще предпочете святото мъченичество пред пристъпване на клетвата. — Дъхът му пресекна. Той натъпка сгънатия плик в джоба си. — Какво ще правим по-нататък, шефе?
Тайнън се изправи, пъхна ръце в джобовете на панталоните си и закрачи за няколко мига зад бюрото, а след това спря.
— Нищо — отвърна той. — Нищо няма да правим. Това е моето решение. Ако отец Дубински не проговори въпреки казаното му от теб, той няма да отрони и дума пред когото и да би то. — Тайнън въздъхна. — Известното нему няма никакво значение. Ние сме непоклатими.
— Все пак аз мога да отида до някого от началствата му и да окажа натиск. Това може би ще…
Телефонът иззвъня. Тайнън се запъти към него.
— Не, забрави го засега, Хари. Работата ти дотук е отлична. Хвърляй му по някое око от време на време. Това ще е достатъчно. Благодарности.
Щом Адкок напусна стаята, Тайнън вдигна слушалката.
— Да, Бет?… Добре, свържи ме! — Почака малко и каза: — Здравейте, мис Леджър! — Той се заслуша. — Чудесно, разбира се. Кажете на президента, че идвам веднага.
Върнън Т. Тайнън не знаеше никакви чужди езици, а само няколко чужди думи, доловени тук и там. Две от тях бяха френски, а именно deja vu. Беше ги научил от рапорта на един от специалните агенти и беше изпаднал в ярост, когато ги прочете. Постави резолюция, че във ФБР се пише и говори само на английски и да се придържа към това правило, ако не иска да изхвръкне в Монтана. Все пак той имаше някаква мъглива представа за значението на тези думи.
Когато и да посетеше Овалния кабинет в Белия дом, а това напоследък ставаше все по-често, моментално получаваше чувството за deja vu. Това се дължеше на президента Уодсуърт, голям почитател на президента Джон Кенеди, макар и не на неговата политика. Той беше възстановил Овалния кабинет така, както изглеждаше по времето на Кенеди. Като млад служител от ФБР на няколко пъти Тайнън бе съпровождал Хувър в Овалния кабинет, призоваван от Кенеди да свидетелствува при подписването на някои присъди. Тогава още бе виждал огромното бюро с лампата, засенчена в зелено, задържаща флуоресцентна светлина. Зад бюрото същите зелени завеси закриваха прозорците към поляната на Белия дом; същите шест флага висяха на стената — американският, президентският, флаговете на армията, на военноморските сили, на военновъздушните сили и на морската пехота. На стената висяха същите два фенера от карета, а над камината — два модела на кораби. Извитите стени бяха боядисани в замърсенобяло, а върху тавана бе гравиран президентският печат, противостоящ точно на огромния сиво-зелен килим с изтъкан върху него американски орел. Срещу бюрото беше камината, оградена от две канапета и люлеещ се стол помежду им. В голямото въртящо се кресло зад бюрото тогава седеше президентът Кенеди.
Сега, когато секретарят Никълс, отговарящ за срещите на президента, го въведе в Овалния кабинет, Тайнън отново получи усещането за „видяно вече“. За части от секундата той помисли, че зад бюрото седи президентът Кенеди, говорещ с някого, до себе си усети директора Хувър, а самият той — че отново е млад. В същия миг чу Никълс да произнася името му и цялата картина се разсея. Човекът до него, запътил се отново към вратата, беше Никълс, а не Хувър. Човекът зад бюрото беше Уодсуърт, а не Кенеди и този, на когото говореше, беше Ронълд Стийдмън.
— Доволен съм, че успя да пристигнеш, Върнън — каза президентът. — Придърпай това кресло! Махни вестниците от него… по-добре в боклука, там им е мястото. Чел ли си някои от тях?
Тайнън ги взе и ги погледна — „Ню Йорк Таймс“, „Сън Таймс“ от Чикаго, денвърския „Пост“, „Кроникъл“ от Сан Франциско, — преди да ги прегъне и хвърли в кошчето за отпадъци.
Без да дочака отговор, президентът продължи:
— Всички, от единия океан до другия, се обединяват против нас. Същинска глутница вълци, виещи за нашата кръв. Опитвали сме се да запушим устата на хората, знаеш ли това? Трябваше да видиш редакционната статия в „Ню Йорк Таймс“. Наричат своята Камара на представителите позорна, задето ратифицира поправката. Пишат отворено писмо до калифорнийските законодатели, заявявайки, че съдбата на свободата в нашата страна е в техни ръце, и ги молят да гласуват против поправката. А някой ни подсказва, че следващите издания на „Таим“ и „Нюзуик“ ще подхранват същите пораженски чувства.
— Тесни, егоистични възгледи — намеси се Стийдмън. — Пресата се безпокои за своето бъдеще.