— Просто не мога… не мога да повярвам — изуми се Колинс.
— По-добре повярвайте! Мистър Адкок ме заплаши, че ще направи тази случка публично достояние, ако отказвам упорито да разкрия изповедта на полковник Бакстър. Беше безкрайно досаден. Реших, че моят свят обет е много по-важен, отколкото тази заплаха да ме убие духовно. Както и да е, ако тази история се разпространи, тя не може да увреди сериозно моя свещенически статус, може само да ме постави в неловко положение. Но още нещо. Казах на Адкок да прави каквото ще, обаче аз няма да му сътруднича, и го изхвърлих с парцалите. Целия следобед днес бях много ядосан, но най-вече ме засегна, искам да кажа, от случилото се с мен фактът с каква груба ръка правителството посяга към честните граждани, които е задължено да закриля.
— Все още намирам всичко това невероятно. Какво е било тъй значимо в изповедта на Бакстър, за да принуди Тайнън да отиде толкова далеч?
— Не зная. Допусках, че може би вие знаете, затова и ви потърсих.
— Не знам какво ви е казал Бакстър, ето защо няма начин…
— Ще узнаете какво е казал полковник Бакстър, защото възнамерявам да ви то съобщя.
Отец Дубински подхвана разказа си бавно:
— Посещението на Адкок така ме разгневи, че загубих няколко часа да обмислям положението си. Зная, че не мога да сътруднича на Адкок или Тайнън, но започнах да съзирам в друга светлина вашата молба, отправена ми в Бетесда. Стана ми ясно, че полковник Бакстър е имал вяра във вас. Когато вече си заминаваше, единствен вие бяхте този, за когото изпрати да повикат. Ясно, беше готов да предаде на вас казаното по-късно на мен. Постепенно започнах да схващам, че повечето от съобщеното на мен е предназначено за вас. Осъзнавах все по-точно, че задълженията ми са не само духовни, но и светски и че аз просто съм преносител на информация, която покойният е искал да бъде предадена на вас. Такъв е изминатият от мен път, довел ме до решението да повторя последните му думи пред вас.
Сърдечните удари на Колинс се учестиха.
— Така дълбоко оценявам всичко това, отче!
— Умирайки, полковник Бакстър бе изпратен с думите на светеца Павел: „… да се отдели от земята и да остане с Христа“, и така бе примирен с бога. След като му дадох светото причастие и приключих с изповедта, той направи опит да се върне към някаква неприключена земна грижа. Изговаряше думите с последен дъх… — Свещеникът затърси из гънките на расото си. — Записах ги, след като мистър Адкок си отиде, за да не допусна някаква грешка, когато ви ги цитирам. — Той измъкна поомачкан лист хартия. — Ето последните му думи и аз дълбоко вярвам, че те бяха предназначени за вас: „Да, отче, съгреших… най-големият ми грях… трябва да говоря за него. Те не могат сега да властвуват над мен… свободен съм, не се страхувам повече… отнася се за 35-та…“
— За 35-та? — учуди се Колинс.
Отец Дубински го изгледа сепнато и продължи да чете:
— „отнася се за 35-та“. За миг думите на полковника станаха несвързани, а после долових: „… документът R… опасност… страшен… трябва да се изнесе наяве изведнъж, на всяка цена… документът R е…“ Той се унесе, а сетне опита отново. Беше много трудно да се разбере какво иска да каже, но съм почти сигурен, че беше: „Видях… измама… идете, вижте…“, настъпи тежка въздишка, остана неподвижен и свърши.
Колинс седеше като вледенен. Чул бе глас от гроба. Объркан и смутен, той произнесе:
— Документът R? За такова нещо ли говореше?
— Два пъти го спомена. Сигурно искаше да обясни нещо за него, но не успя.
— Уверен ли сте, че не каза нищо повече?
— Разбираеми думи бяха само тези. Имаше и други, но не успях да ги разбера.
— Отче, имате ли и най-малка представа какво може да означава този документ R?