Долабан войвода

Стефан Стамболов Долабан войвода

I.

Писмо чете Бурмала гидия,
писмо чете, дребни сълзи рони.
Запитва го Долабан войвода:
„Ой те тебе, Бурмала гидия,
какво четеш, дребни сълзи рониш?“
Отговаря Бурмала гидия:
„Не ме питай, Долабан войвода!
не повдигай ядове, кахъри,
не раздирай рани загорели…
Не ме питай, яд да ме не стигне,
да не земна тая остра сабля,
да отсека твойта глава гола,
че тя нази във ямата вкара,
че от тебе всичко зло излезе.
Не с твойте ли думи хитри, умни,
не с твойте ли съвети коварни
ти накара всичките гидии
да направят големи золуми,
да разсърдят на Царя раята?
Раята се Царю оплакала,
не ще вече нази да ни слуша,
че сме били страшни золумджии,
че сме били люти кеседжии.
Селата им били сме обрали,
от огнище пепела продали,
децата им гладни сме държали,
жените им във кола впрегали.
На раята всичко сме изяли,
на чифути вярата продали…
Тежка тъга Царю е паднала,
от очи му сълзи са капнали.
Па повикал паши и везири,
та направил на диван високи
голям мезлиш — ум да се допита
що да прави с наще луди глави?
Везирите съвет хитър дали
и пашите при тях пристанали:
да изпратят царски бумбашири,
с голям ферман, с думи позлатени,
да изпратят, живи да ни хванат,
у Стамбула на съд да ни карат.
Казвай сега, думай думи умни,
що да правим, къде да се денем?
Казвай, или глава ще ти земнем,
па тогава нека мойта падне!“

II.

Уплаши се Долабан войвода,
уплаши се от думи сърдити,
уплаши се, на колене падна,
па се моли милно, дружелюбно:
„Опрости ме, Бурмала гидия,
недей взема мойта глава гола,
не оставяй жена ми вдовица,
а децата ми — дребни сирачета.

III.

Възкачил се Долабан войвода,
Възкачил се на гора висока.
Погледнал е на изток, на заход,
Погледнал е на север, на пладня,
Провикнал се ясно, та високо,
Провикнал се й, навред да се чуе.
Че е събрал птици полунощни,
че е събрал вълци и лисици,
че е събрал гарги и гарвани,
че е събрал зъми пъстрокожи,
че е събрал гущери и жаби,
че е събрал свраки и бухали,
че е събрал зайци и рогачи.
Че е събрал всякакви гадини,
Събрал ги е, наред ги нарежда
И на всяка със любов поглежда,
Поглежда ги и милно им дума:
„Ой ви вази, вълци и лисици,
ой ви вази, птици полунощни,
ой ви вази, всякакви гадини!
Заклевам ви в майчиното мляко,
заклевам ви в Бога подземелни,
заклевам ви във силите тайни,
заклевам ви в ангелите черни,
които са само мен покорни,
заклевам ви и ви заповядвам,
да кажете право и безстрашно,
да кажете все, що сте узнали:
Плачи ли се раята от нази,
пратил ли е Султан бумбашири,
пратил ли е живи да ни хванат
у Стамбула на съд да ни карат?
Ако й пратил, какво да се прави,
да останем читави и здрави?
Дали подкуп голям да направим —
сто товара мека махмудия
и петстотин се кара-грошове?
Или моми дарба да им правим,
Или момци халал да им сторим?
Дано някак милост да спечелим
да не ходим у Стамбула града,
да опазим свойте луди глави.
Кажете ми, зверове любезни,
кажете ми, господа Грамада!“

IV.

Всички мълчат, дума си не думат.
Изстъпа се кумица-лисица,
заговори ситно, та разумно,
със очи го лукаво поглежда,
усмихва се и тихо нарежда:
„Я послушай, Долабан войвода,
я послушай какво ще ти кажа.
Ти си човек умен, та разумен,
ти познаваш силите природни,
теб те слушат вили, самодиви,
теб те слушат духовете черни.
Разпитай ги и те ще ти кажат,
че в морето синьо, та дълбоко
има сарай от билюр направен.
В тоя сарай стои мома млада.
Лицето й като слънце грее,
очите й като звезди светят.
В ръка държи сабля двоеостра,
а в другата сребърни капуни —
на капуни делата ви тегли,
със саблята без милост наказва…
Стани рано, рано в понеделник
преди да са първи петли пели,
че облечи руба калугерска,
че наложи попска килимявка,
че повикай някой каракончо.
Възседни го, препусни го бърже,
да достигнеш във Стамбула града
преди да са първи петли пели.
Отседни го пред къща голяма,
в нея живей стар гръцки калугер.
Той е твоя мил, верен приятел.
Че похлопай порти позлатени,
похлопай ги, той ще ти отвори.
Направи му до седем поклона,
Целуни му меката десница,
попроси го комка да ти дава,
защото е българската грешна,
хем е грешна, хем е есхизматична,
а гръцката чисто-православна.
Кат се комкаш излез от сарая,
че да идеш на Бурун капия.
Тамо има камък воденчерски.
Привържи го с въже гемеджийско,
привържи го у вратле дебело.
Па се спусни у морето синьо
да намериш сарай от билюри,
дека стои тая мома чудна —
там ще видиш какъв ти й късмета,
тя ще тебе всичко да разправи.“
Отговаря Долабан войвода:
„Не е добър твоя съвет, сестро,
твойте думи са лукав често.
Нека каже и други звяр нещо!“