V.
Изстъпал се й бухал желтооки,
изстъпъл се й, крила е разперил,
подхвъркал е малко нависоко,
че е кацнал на дясното рамо,
на рамото на кир Долабана.
Със крило му глава гола глади,
врат протяга, в очите го гледа,
хем го гледа, хем му тъй говори:
„Ой, те тебе, Долабан войвода,
ой те тебе, човек хитроумен!
Ти ме знаеш аз каква съм птица,
ти ме знаеш, че аз нощем ходя
и през нощта чисто, ясно гледам,
като да ме й слънце позлатило,
като да ми й светлина дарило.
Нощем ходя и всичко си виждам,
всичко, що е тайно и престъпно,
що го крие света в тъмнотата.
И тебе съм ази често виждал
как си ходиш из тъмните нощи
да извършваш дела беззаконни.
Слушай мене, Долабан войвода,
какъв съвет ази ще ти кажа.
Обърни се към Запад мъгливи,
че погледни през гори високи,
ти ще видиш долина дълбока,
в долината всякакви гадини.
Сред тях стои жена доеглава —
когато се една глава смее,
друга глава дребни сълзи рони.
От дясно й змеюве крилати,
от ляво й лами златолюспи.
Из ноздри им жар, пламък излиза.
Таз е жена умна, та разумна,
тя е жена хитра и коварна,
тя магьосва милион човеци…
Що не идеш да й се примолиш,
белким може тя да ти поможе?“
Отговаря Долабан войвода:
„Отишъл би, но вече не мога —
строшена е дясната ми нога.
Нека каже и други звяр нещо!“
VI.
Изстъпа се зъмя-усойница,
изстъпа се, кърши се, осуква
и към него близо се домъква.
Целува му крачицата къси,
обвива се край снага му тлъста.
Измъква си главата, плоската,
целува по уста широки
и му дава съвет хитроумен.
Кат говори с два езика съска,
от езици яд-отрова пръска:
„Ти послушай, Долабан войвода!
Ти послушай, синко мой лукави,
ти послушай моя съвет първи!
Повдигни си голата главица,
че погледни към небето ясно,
погледни си звезди полунощни,
как са звезди места си менили.
Я погледни правата копраля
на зорница върха си опрела.
А пък посред «кумовата слама»
«Квачката» с «пилците» кацнала.
Зло е, зло е, Долабан войвода,
Милост няма вече зарад вази,
ще ви карат на съд у Стамбула,
ще да земнат ваще грешни глави.
Ами слушай какво ще ти кажа,
слушай, чедо, мило, та любезно!
Напусни ти образ человешки,
превърни се в някой звяр планински,
или стани някой нощна птица,
па си ходи по голи баири,
дано тебе никой не подири.“
VII.
Разсърди се Долабан войвода,
разсърди се, със крак гневно тропна
и на всички сърдито извика:
„Идете си, презрени гадини!
За срам станах на стари години!
Махнете се, не ща ум от вази,
нека дявол всинца да ви гази!“
Пръснаха се зверове, гадини,
уплашени от думи гръмовни.
Че остана Долабан войвода,
че остана самси на гората.
В ръка земна камък жълто-синий,
па написа на земята мокра,
написал е колело голямо.
Па си стъпа посред колелото,
завъртя се на пета десница,
със ръка се удря във гърдите
и говори думи — магьосници,
дано додат духовете черни,
да го спасят от бела голяма.
Въртял се е три дни и три нощи,
пета му се до кокъл претрила,
от гърди му кърви са рукнали.
Не дойдоха духовете черни
да оттърват свойто чедо мило —
Изгубил си силата омайна.
Че заплака Долабан войвода,
че заплака със кървави сълзи,
че прокълна тоя ден проклети,
от кога е хванал да живее
със магии и думи омайни.
Де паднаха сълзи му горещи
тамо се земя провалила,
до дън земя, до самаго ада.
Тая дупка и до днес се види
на вършеца на вита Витоша.
VIII.
Отчая се Долабан войвода,
отчая се в свойта сила чудна.
Че слезе от гора висока,
че отиде при своето либе,
па го моли жално, та печално:
„Ой те тебе, мой първо венчило,
ой те тебе, либе Ангелино!
Избави ме от ръка кръвнишка.
Я слез, либе, при бунар дълбоки,
че извади вода хладна, бистра,
че си умий твойто бело лице,
обърши се със тънки просопи,
па отвори шарени сандъци,
че извади венчанска премяна.
Облечи се, натъкми се лично,
Накити си твойта глава малка
С бяла шипка, божур и лалета.
Па си земни три торби жълтици,
се стамбулски меки махмудии,
двайсет лакти позлатни комаши
и две ризи от бурунджук тънък.
Занеси ги дарба да ги сториш
на твоя мила посестрима,
на Бурмата първото венчило.
Занеси ги и падни на жалба
да помоли Бурмала гидия
да не взема мойта глава гола.
Да не прави теб млада вдовица,
а децата — дребни сирачета.
Да ми прости — да се помириме!
Па да доди у дома на гости,
да отворим вино тригодишно,
да залеем ядове, кахъри,
да олекне на душа юнашка,
па да става, каквото ще стане.“