Когато се спусна ниско на запад, слънцето започна да я заслепява. Айла се изкачваше по дълъг склон и се оглеждаше за място, където да бивакува. Пак сух бивак, помисли си и се усети щастлива, че е напълнила мяха за вода. Но скоро ще трябва да намери вода. Беше уморена, гладна и разочарована, загдето си бе позволила да приближи толкова много до пещерните лъвове.
Дали това беше някакъв знак? Или бе просто въпрос на време? Какво я караше да мисли, че ще избяга от смъртното проклятие?
Хоризонтът блестеше тъй ярко, че едва не пропусна отсечения край на платото. Засенчи с длан очи, застана на ръба и погледна надолу в клисурата. Там течеше малка блестяща река, заобиколена от двете страни от дървета и храсти. Проломът в отвесните скали се разширяваше в хладна, зелена, защитена долина. На половината път надолу в средата на едно поле последните лъчи на слънцето падаха върху мирно пасящо стадо коне.
2
Добре, Джондалар, защо реши да дойдеш с мен? — рече младият брюнет, разваляйки палатката от няколко прикрепени с ремъци кожи. — Каза на Марона, че само ще посетиш Даланар и ще ми покажеш пътя. Просто да направиш едно късо пътешествие, преди да уседнеш. Предполагаше се, че ще идеш на Лятното събиране с Ланзадонии и ще стигнеш навреме за Бракосъчетанието. Тя ще побеснее, а пък е такава жена, че не бих искал да ми е ядосана. Сигурен ли си, че просто не бягаш от нея? — тонът на Тонолан бе шеговит, но сериозният му поглед го издаваше.
— Малки братко, какво те кара да мислиш, че си единственият в това семейство, на когото му се пътува? Нали не мислиш, че щях да те оставя да потеглиш самичък? Та после да се върнеш вкъщи и да се фукаш с дългото си Пътешествие? Някой трябва да дойде, за да предпази разказа ти от преувеличения, а тебе от неприятности — отговори високият рус мъж и се наведе да влезе в палатката.
Отвътре тя бе достатъчно висока за седнал или застанал на колене човек, но не и за изправен и достатъчно широка, за да побере двамата заедно със спалните им чували и личните им принадлежности. Поддържаха я три пръта в редица по средата, като над по-високия прът близо до центъра имаше отвор с капак, който можеше да се пристегне тъй, че да спира дъжда или да се отвори, за да излиза димът, ако искаха да запалят огън в палатката. Джондалар измъкна трите пръта и изпълзя с тях заднешком от отвора.
— Мен да пазиш от неприятности! — каза Тонолан. — Скоро ще ми израснат очи на тила, за да ти пазя задника! Почакай само Марона да разбере, че не си с Даланар и с ланзадоните, когато идат на Събирането. Може да реши да се превърне в донии и да литне над тоя ледник, дето току-що пресякохме, за да те докопа, Джондалар. Двамата започнаха да сгъват палатката между тях.
— Тя отдавна ти е хвърлила око и точно когато си мисли, че вече те е пипнала, решаваш, че е време да направиш Пътешествие. Мисля, че просто не искаш да пъхнеш ръката си в този ремък и да оставиш Зеландони да завърже възела. Мисля, че моят голям брат се стеснява да се обвърже.
Оставиха палатката до самарите.
— Повечето мъже на твоята възраст вече имат по едно или две малки на сърцата си — добави Тонолан, като се гмурна под шеговития удар на по-големя си брат. Сега вече смехът бе влязъл в сивите му очи.
— Повечето мъже на моята възраст! Аз съм само три години по-възрастен от теб, — рече Джондалар, преструвайки се на ядосан. После се засмя — гръмко и от сърце — и непотиснатата жизнерадост на смеха бе толкова по-изненадваща, защото бе неочаквана.
Двамата братя се различаваха като деня и нощта, само че тъкмо по-ниският тъмнокос брат не туряше нещата на сърцето си. Дружелюбният характер, заразителната усмивка и склонността на Тонолан да се смее бързо го правеха добре дошъл навсякъде. Джондалар бе по-сериозен, често бърчеше вежди при размисъл или тревога и макар да се усмихваше лесно, особено на брат си, рядко се засмиваше на глас. Когато обаче се разсмееше, пълната невъздържаност на смеха му бе изненадваща.
— И откъде знаеш, че Марона няма да донесе на сърцето ми едно малко, когато се върнем обратно? — рече Джондалар и двамата започнаха да сгъват кожената постелка, която можеше да се използва с един от прътовете като по-малко укритие.
— И откъде знаеш, че тя няма да реши, че моят измъкващ се брат не е единственият мъж, който заслужава нейните общоизвестни прелести? Марона наистина знае как да зарадва един мъж — когато поиска. Само че тоя неин нрав… Ти си единственият мъж, който някога е успявал да се справи с нея, Джондалар, макар Дони да знае, че мнозина биха я взели барабар с характера и.