— Букови жълъди, събрани миналата есен — рече тя и започна подробно да обяснява как обелват външната кожеста обвивка с малки кремъчни острия, как после ги пекат внимателно, като ги смесват с горещи въглени и, за да не изгорят, ги друсат в плоски като подноси кошници и как накрая ги овалват в морска сол.
— Толи донесе солта — каза Джетамио, — като част от нейния сватбен подарък.
— Много Мамутои живее близо до морето, Толи? — попита Джондалар.
— Не, но нашият лагер беше един от най-близките до Берановото море. Повечето Мамутои живеят по на север. Мамутои са ловци на мамути — каза гордо тя. — Ние пътуваме всяка година на север за ловитбите.
— Как се събра с жена Мамутои? — попита високият Зеландонии Маркено.
— Отвлякох я — отвърна той и намигна на пълничката млада жена.
Толи се усмихна.
— Вярно е — рече. — Разбира се, всичко беше уговорено.
— Срещнахме се, когато бях на търговско пътуване на изток. Пропътувахме чак до делтата на Майката. Беше Първото ми пътуване. Не ме интересуваше дали е Шарамудои или Мамутои, без нея нямаше да се върна.
Маркено и Толи разправиха за трудностите, породени от тяхното желание да се свържат. Водили се дълги преговори, за да се уговорят условията, а пък за да се заобиколят някои обичаи, той трябвало да я „открадне“. Естествено тя го искала, без нейното съгласие никакво съчетание не би могло да има. Все пак имало такива прецеденти. Макар нарядко, Но подобни връзки се били осъществявали и по-рано.
Човешките популации бяха малко и така пръснати, че рядко се случваше някой да навлезе в чужда територия, което превръщаше редките контакти със случайните пътници в истинска новост. Макар отначало хората да се държаха предпазливо, обикновено не бяха враждебно настроени, а твърде често чужденците бяха добре дошли. Повечето ловуващи племена бяха навикнали да изминават големи разстояния, като често следваха мигриращите стада със сезонна регулярност, а пък и сред голяма част от племената имаше стари традиции за индивидуални Пътешествия.
Търканията се появяваха по-често между познатите. Враждебността обикновено се простираше вътре в границите на населеното място и вътре в съобществото, ако такива изобщо имаше. Кавгите се ограничаваха от правилата за поведение и най-често се уреждаха от ритуализираните обичаи — въпреки че тези обичаи не бяха строго установени. Шарамудои и Мамутои бяха в добри търговски отношения и обичаите и езиците им си приличаха. За Шарамудои Великата земя майка беше Мудо, за Мамутои Тя беше Мут, а освен това Тя беше още и Върховното божество, Първия прародител и Първата майка.
Мамутои бяха хора с твърдо установено мнение за себе си, което външно се проявяваше като откритост и дружелюбие. Като група те не се бояха от никого — в края на краищата те бяха ловци на мамути. Бяха стремителни, уверени, донякъде изобретателни и убедени, че всеки вижда у тях това, което те самите виждаха. Въпреки че на Маркено споровете се бяха видели безкрайни, уговарянето на подобно обвързване не бе чак толкова непреодолим проблем.
Самата Толи бе типичен представител на своите хора: Открита, приятелски настроена, уверена, че всеки я харесва. И наистина малцина можеха да устоят на нейния откровен ентусиазъм. Никой не се засягаше, когато тя задаваше съвсем интимни въпроси, понеже очевидно в тях нямаше злонамереност. Тя просто се интересуваше и не виждаше причини да ограничава любопитството си.
Към тях с бебе в ръцете се приближи едно момиче.
— Шамио се събуди, Толи. Мисля, че е гладна.
Майката и благодари с кимване и постави бебето на гръдта си, почти, без да прекъсне разговора и празнуването. Донесоха други дребни лакомства: туршия от семена на ясен, накиснати в саламура, и пресни малки грудки, напомнящи Сладките фъстъци, които Джондалар познаваше. Обаче макар първоначалният вкус да бе на фъстък, накрая в устата изненадващо оставаше вкус на репичка. Пикантният им букет ги бе направил любимо лакомство на Пещерата, ала Джондалар така и не разбра дали му харесват или не. Доландо и Рошарио донесоха ново ястие пред младата двойка — гъста яхния от дива антилопа и тъмночервено боровинково вино.
— Мисля, че рибата беше много вкусна — рече Джондалар на брат си, — ала тази яхния е направо превъзходна!
— Джетамио казва, че е традиционно ястие. Подправена е със сушени листа от блатна мирта. Кората се използва за дъбене на антилопски кожи и точно тя им придава тоя жълт цвят. Расте в блатата, особено там, където Сестрата се събира с Майката, Имах късмет, че миналата есен са били излезли да събират мирта, иначе никога нямаше да ни намерят.