Джондалар си спомни за тогава и челото му се набръчка.
— Прав си, имахме късмет. Все още ми се иска да мога да се отплатя на тези хора по някакъв начин — и съвсем се намръщи, като се сети, че брат му ще стане един от тях.
— Това вино е сватбеният подарък на Джетамио — каза Серенио.
Джондалар посегна за чашата си, отпи глътка и кимна:
— Е добро. Е всичко добро.
— Добро е — поправи го Толи. — Много е добро — тя не изпитваше неудобство да го поправя. Самата тя още имаше известни проблеми с езика и смяташе, че е по-добре той да го говори правилно.
— Много добро — повтори той и се усмихна на ниската, набита млада жена и на бебето на огромната и гърда. Харесваше нейната откровена и без заобикалки реч и отзивчивата и натура, която тъй лесно преодоляваше свенливостта и задръжките на другите. После се обърна към брат си.
— Тя е права, Тонолан. Това вино е много хубаво. Даже мама би се съгласила, а никой не прави по-добро вино от Мартона. Мисля, че тя би одобрила Джетамио — изведнъж Джондалар пожела, да не бе казвал това. Тонолан никога нямаше да заведе стопанката си да я види майка му, най-вероятно той никога повече нямаше да види Мартона.
— Джондалар, ти трябва да говориш Шарамудои. Никой друг не разбира, като говориш Зеландонии, а и ти ще се научиш много по-бързо, ако го говориш през цялото време — каза Толи загрижено, привеждайки се напред. Тя чувстваше, че говори от личен опит.
Джондалар се смути, но не можа да се разсърди. Толи беше тъй искрена, а и от негова страна беше неучтиво да говори на език, който никой друг не можеше да разбере. Той се изчерви, но се усмихна.
Толи забеляза смущението на Джондалар, а въпреки че говореше без заобикалки, тя не бе нечувствителна.
— Защо не се учим един друг на нашите езици? Може да ги забравим, ако няма с кого да приказваме от време на време. Зеландонии звучи толкова музикално, аз бих искала да го науча — и тя се усмихна на Джондалар и Тонолан. — Ще приказваме по малко всеки ден — заяви, сякаш всички други бяха явно съгласни.
— Толи, ти може да искаш да научиш Зеландонии, но те може да не искат да учат Мамутои — каза Маркено. — Помисли ли за това?
Беше неин ред да се изчерви.
— Не, не се сетих — каза едновременно с изненада и огорчение, като разбра самонадеяността си.
— Е, аз искам да науча Мамутои и Зеландонии. Мисля, че е добра идея — твърдо каза Джетамио.
— Аз също мисля добра идея, Толи — рече Джондалар.
— Ама че смесица ще направим тук. Половината на Рамудои е частично Мамутои, а половината на Шарамудои е частично Зеландонии — каза Маркено, усмихвайки се нежно на стопанката си.
Личеше си, че двамата се обичат. Добре си пасват, помисли Джондалар, макар да не можа да сдържи усмивката си. Маркено беше висок колкото него, въпреки че не бе тъй мускулест, и когато бяха заедно, силният контраст подчертаваше характерните им физически черти: Толи изглеждаше по-ниска и закръглена, а Маркено — по-висок и слаб.
— Може ли още някой да се присъедини към вас? — попита Серенио. — За мен би било интересно да науча Зеландонии, а пък за Дарво Мамутои може да се окаже полезен, ако някой ден поиска да тръгне на търговско пътуване.
— Защо не? — разсмя се Тонолан. — Дали на запад или на изток, щом правиш Пътешествие, езиците са ти от полза — той погледна брат си.
— Но ако не знаеш, незнанието не може да ти попречи да разбереш една хубава жена, нали, Джондалар? Особено, ако имаш големи сини очи — каза той на Зеландонии и се ухили.
Джондалар се усмихна на братовата си закачка.
— Трябва говори Шарамудои, Тонолан — — рече той и намигна на Толи. Понеже все още не му се струваше много естествено да бърка в яденето с лявата си ръка, какъвто беше обичаят на Шарамудои, набоде с ножа си за хранене един зеленчук от дървената купа. — Какво се казва това? — попита я. — На Зеландонии се нарича „гъба“.
Толи му каза думата за гъба с разпарцаливена качулка на нейния език и на Шарамудои. Той набоде едно зелено стебло и го извади с въпросително изражение.
— Това е стрък млад репей — каза Джетамио, но после се усети, че думата сама по себе си нищо няма да му каже. Стана, отиде до купа отпадъци близо до мястото за готвене и донесе няколко спаружени, но все още разпознаваеми листа. — Голям репей — рече тя и му показа широките мъхести сиво зелени листа, откъснати от стъблото. Той кимна разбиращо. Сетне тя му подаде дълъг, широк зелен лист с невъзможна да се сбърка миризма.
— Ха така! Знаех си, че ми мирише на нещо познато — каза той на брат си. — Не знаех, че чесънът може да изкара такива листа — и се обърна към Джетамио. — Какво е името?